След като баща му излезе, Чък изпита чувство на удовлетворение. Разбра, че вече може да се опълчи срещу баща си и да победи. Наблюдавайки как Катрин разчиства масата, той се опита да улови погледа й. Тя непременно беше забелязала как успя да отстои позициите си, а пък Чък несъмнено беше наясно, че Катрин застана на негова страна. Отмествайки стола си, той занесе чинията си в мивката и прилежно я изплакна.
Чарлз изфуча от къщата без определена цел, освен тази, да избяга от влудяващата атмосфера. Препъвайки се през замръзналия сняг, той се затича надолу към рибарника. Времето, типично за Нова Англия, съвсем се беше променило. Североизточната буря се беше изнесла навътре в морето и беше заместена от арктически въздушен фронт, който смразяваше всичко по пътя си. Въпреки факта, че тичаше, той усещаше хапещия студ, още повече, че не беше имал време да си вземе палтото. Несъзнателно, той зави наляво към къщичката за игра на Мишел и мислено си отбеляза, че слава богу, промяната в посоката на вятъра ефикасно беше изчистила и миризмата от химическата фабрика.
След като потропа с крака на прага, за да изчисти полепналия сняг, Чарлз се наведе и влезе в миниатюрната къщичка.
Вътрешното помещение беше само около три метра дълго и един централен свод го разделяше грубо на две: половината служеше за всекидневна, с вградена скамейка, а другата половина за кухня, с малка маса и мивка. Къщичката беше снабдена с течаща вода (през лятото) и с един електрически контакт. Откогато стана на шест и докато навърши девет, Мишел правеше тук чай за Чарлз през летните неделни следобеди. Малкият електрически котлон, който използваше, все още работеше и Чарлз го включи за малко топлинка.
Той седна на пейката, опъна напред крака и ги кръстоса, стараейки се да съхрани колкото може повече от телесната си топлина. Въпреки това, скоро започна да трепери. Кукленската къща беше убежище от ледения вятър, но не и от студа.
Тъй като усамотяването постигна желаната цел, Чарлз бързо се успокои, признавайки си, че се е държал лошо с Чък. Чарлз знаеше, че тепърва му предстои по някакъв начин да се пребори с катастрофалните събития от този ден. Чудеше се как изобщо беше допуснал да се увлече от измамното чувство на сигурност през последните няколко години. Мислите му се върнаха към сутринта… как се люби с Катрин. Само за дванадесет часа всички нишки на внимателно организирания му живот се бяха разбъркали.
Навеждайки се напред, така че да може да погледне през предното прозорче, Чарлз се взря в късчето небе. Нощта се беше прояснила, осеяна със звезди, така че можеше да наблюдава безкрайно, там навън, към далечните галактики. Гледката беше красива, но безжизнена, и внезапно го обхвана задушаващото чувство на безнадеждност и самота. Очите му се изпълниха със сълзи, облегна се назад, така че да не вижда ужасяващата красота на зимното небе. Вместо това, извърна поглед към снежния пейзаж на замръзналото езерце. Точно насреща видя онова място с незамръзнала вода, за което го питаше Жан Пол сутринта.
Чарлз изпитваше такава дълбока самота, като че ли Мишел му я бяха вече отнели. Не можеше да си обясни това чувство, въпреки че смътно предполагаше, че може да е свързано с някаква вина: да беше само обърнал малко повече внимание на симптомите на Мишел; да беше само обръщал малко повече внимание на семейството си; да беше само напреднал още малко в раковите изследвания.
Искаше му се просто да остави всичко друго настрани и да започне да работи върху предмета на научната си работа. Вероятно би могъл да открие навреме лечение за Мишел. Но знаеше, че подобна цел е невъзможна. Освен това, не би могъл да се противопостави на д-р Ибанез толкова открито. Не можеше да си позволи да загуби работата си, нито ползването на лабораторията. Внезапно Чарлз проумя хитрия ход на директорите с възлагането на проекта „Кансеран“ именно на него. Не обичаха Чарлз, защото беше различен от другите, но го уважаваха поради умствените му способности. Чарлз беше идеалната бурмичка, чрез която се постигаше желаната за проекта легитимност, а също и отличното жертвено агне, в случай на провал на проекта.
Решението беше управленчески гениално.
В далечината Чарлз чу да го вика гласът на Катрин. В мразовития въздух, звукът беше почти метален. Чарлз не се помръдна. В първата секунда изпита желание да заплаче, а в следващата се усети толкова слаб, че всякакво физическо усилие беше извън силите му. Какво ще прави с Мишел? Ако вероятността за ремисия пропадне, би ли могъл да наблюдава как се измъчва от лечението?