— Извинете ме — каза Чарлз. — Аз съм д-р Мартел. Интересува ме дали дъщеря ми е започнала с хемотерапията си. — Той съвсем съзнателно контролираше тона си така, че да звучи нормално, безизразно.
— Мисля, че да — каза сестрата. — Но нека да проверя.
Чиновникът, който беше дочул разговора, подаде картона на Мишел.
— Вчера след обяд е приела „Донорубицин“ — каза сестрата. — Взела е първата си доза таблетки „Тиоганин“ тази сутрин и ще започне с „Цитарабин“ днес следобед.
Имената на лекарствата сепнаха Чарлз, но той се постара да продължи да се усмихва. Познаваше прекалено добре потенциалните странични ефекти и цялата тази информация мълчаливо ехтеше в съзнанието му. „Моля се — каза си, — моля се да навлезе в ремисия.“ Знаеше, че ако изобщо е възможно да стане, ще стане веднага. Благодари на сестрата, обърна се и тръгна към стаята на Мишел. Колкото повече приближаваше, толкова по-нервен се чувстваше. Разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата.
— Хубава декорация са направили, разведрява атмосферата — отбеляза Катрин, забелязвайки за пръв път сцените с животни по стените.
Чарлз спря за момент пред вратата, опитвайки се да се овладее.
— Тази е — каза Катрин, мислейки, че Чарлз не е сигурен за номера. Тя бутна вратата, влезе и издърпа Чарлз след себе си.
Мишел беше седнала в леглото и няколко възглавници подпираха гърба й. При вида на Чарлз, лицето й се сбърчи и тя избухна в сълзи. Чарлз се шокира от промяната у нея. Въпреки че му се струваше невъзможно, тя изглеждаше още по-бледа от предния ден. Очите й бяха хлътнали в орбитите и бяха обградени от тъмни, почти черни кръгове. Във въздуха се носеше острата миризма на повръщано.
Чарлз имаше желание да изтича и да я прегърне, но не намери сили да помръдне. Агонията от пълната му безпомощност го спираше, въпреки че Мишел протягаше ръце към него.
Болестта й беше прекалено силна и той не можеше да й предложи нищо, точно както преди осем години с Елизабет. Кошмарът се беше върнал. Скован от ужас, Чарлз разбра, че тя нямаше да оздравее. Разбра без всякакво съмнение, че нито едно болкоуспокояващо лекарство на света не беше в състояние да спре неизбежното развитие на болестта й. Под товара на мислите си, той залитна и отстъпи крачка назад.
Въпреки че Катрин не разбираше причината, тя видя какво стана и изтича към Мишел, която все още чакаше с протегнати ръце. Над рамото на Катрин, Мишел се вгледа в очите на баща си. Чарлз леко й се усмихна, но Мишел реши, че й се сърди.
— Толкова е хубаво, че те виждам — каза Катрин и погледна Мишел. — Как си?
— Добре — успя да каже Мишел, сдържайки сълзите си. — Само искам да си отида в къщи. Мога ли да си отида в къщи, татко?
Ръцете на Чарлз трепереха, когато приближи леглото. Трябваше да се хване за металната рамка.
— Може би — уклончиво отвърна той. Може би просто би трябвало да я изведе от болницата; да я вземе в къщи и да се погрижи да се чувства удобно; може би това би било най-добре.
— Мишел, трябва да останеш тук, докато се оправиш — забързано каза Катрин. — Д-р Уайли и д-р Кайцман ще направят всичко възможно това да стане по-бързо. Зная, че ти е тежко и ужасно ни липсваш, но трябва да бъдеш голямо момиче.
— Моля те, татко — каза Мишел.
Чарлз се почувства безпомощен и нерешителен, твърде обезпокояващи и непознати за него чувства.
— Мишел — каза Катрин, — трябва да останеш в болницата. Съжалявам.
— Защо? Татко — замоли се Мишел, — какво ми има?
Чарлз напразно потърси с поглед помощ от Катрин, но тя замълча. Лекарят беше той.
— И на мен ми се иска да зная — каза Чарлз, ненавиждайки се за лъжата, но неспособен да й каже истината.
— Същото нещо ли, от което се разболя истинската ми майка? — попита Мишел.
— Не — бързо отговори Чарлз. — В никакъв случай. — Дори това беше полулъжа; въпреки че Елизабет имаше лимфома, тя почина от остра криза на левкемия. Чарлз беше притиснат в ъгъла. Трябваше да се махне, за да може да размисли.
— Тогава какво е — настоя Мишел.
— Не зная — отговори Чарлз и виновно погледна часовника си. — Ето защо съм тук. За да разберем. Катрин ще остане при теб да ти прави компания. Аз трябва да тръгвам за лабораторията. Ще се върна.
Без всякакво предупреждение на Мишел внезапно й се повдигна. Крехкото й тяло се прегъна от спазъм и изхвърли част от неотдавна погълнатата закуска. Катрин се опита да се предпази, но известно количество попадна на ръкава й.