— Чакай малко, да не би да си мислиш, че Мишел може да има апластична анемия, а?
— Възможно ли е?
— Не. О, боже! Държиш се като студент по медицина. Чуваш за някаква нова болест и само след пет минути си мислиш, че или ти, или децата я имат. Апластичната анемия се среща дяволски рядко. Обикновено е свързана с някой наркотик или химически елемент. Може да е в резултат на натравяне или алергична реакция. Въпреки че в повечето случаи истинската причина въобще не се открива. Както и да е — не е заразна — но това нещастно хлапе!
— И като си помисля само, че дори не позвъних на Мардж — каза Катрин. Наклони се напред и се погледна в огледалото. Опита се да си представи нервното напрежение, на което беше подложена Мардж и реши, че ще е разумно да се върне към стария си навик да води списък на ангажиментите си, както правеше, преди да се омъжи. Нямаше никакво извинение за тази своя небрежност.
Чарлз избръсна лявата половина на лицето си, размишлявайки дали апластичната анемия може да е също една от болестите, които трябваше да проучи. Би ли могла да предложи някакво разрешение на загадката за организацията на живота? Къде се намираше оня контролен център, който изолираше функционирането на костния мозък? Това беше много важен въпрос, защото, в крайна сметка, представляваше ключовият проблем, който, както чувстваше Чарлз, беше в основата на разгадаването на същността на рака.
С кокалчето на показалеца си Чарлз тихичко почука на вратата на Мишел. Вслушвайки се, дочу само шума на душа от съседната баня. Отвори тихо вратата. Мишел лежеше в леглото с гръб към него. Тя се обърна рязко и очите им се срещнаха. Тънка струйка от сълзи, блеснала на утринната светлина, се стичаше по пламтящите й бузи. Сърцето му се изпълни с нежност.
Седна на ръба на покритото с дантела легло, наведе се и я целуна по челото. С устните си усети, че има температура. Изправяйки се, Чарлз се загледа в малкото си момиченце. В лицето й толкова лесно можеше да се види приликата с Елизабет. Ето я същата гъста, черна коса, същите високи скули и пълни устни, същата идеално гладка, мургава кожа. От Чарлз Мишел бе наследила наситеносините очи, равни бели зъби, и за нещастие, леко разширения нос. Чарлз вярваше, че тя е най-красивото дванадесетгодишно момиче по целия свят.
С опакото на ръката си избърса капчиците пот от челото й.
— Извинявай, татко — каза през сълзи Мишел.
— Какво искаш да кажеш с това „извинявай“? — нежно попита Чарлз.
— Извинявай, че пак съм болна. Не искам да създавам грижи.
Чарлз я притисна. Изглеждаше толкова крехка в прегръдките му.
— Не създаваш грижи. Не искам никога вече да чувам такива неща. Дай да те прегледам.
Смутена от сълзите си, Мишел остана с извърната глава, когато Чарлз се отдръпна малко, за да я разгледа. Той обхвана брадичката й с длан и повдигна лицето й към своето.
— Кажи ми как се чувстваш? Какво те безпокои?
— Чувствам само някаква слабост, това е всичко. Мога да отида на училище. Наистина мога.
— Възпалено гърло?
— Малко. Не много. Катрин каза, че не мога да отида на училище.
— Нещо друго? Главоболие?
— Малко, но сега съм по-добре.
— Ушите?
— Добре.
— Стомахът?
— Може би малко.
Чарлз притисна долните й клепачи. Конюнктивите бяха малко бледи. Всъщност, цялото й лице беше бледо.
— Дай да видя езика ти.
Чарлз си даде сметка колко дълго не беше се занимавал с практическа медицина. Мишел извади езика си и не отделяше поглед от очите на баща си, като търсеше и най-малкия знак на тревога в тях. Чарлз опипа с пръсти мястото под ъгъла на долната й челюст и тя прибра езика си.
— Боли ли? — попита той, когато напипа няколко малки лимфни възли.
— Не — отговори Мишел.
Чарлз я сложи да седне на ръба на леглото с гръб към себе си и започна да вдига нощницата й. Точно тогава Жан Пол подаде глава през вратата на банята, за да й каже, че душът е свободен.
— Махай се оттук! — изкрещя Мишел. — Татко, кажи на Жан Пол да излезе.
— Вън! — каза Чарлз.
Жан Пол изчезна. После чуха как се смеят с Чък.
Чарлз почука по гърба на Мишел малко несръчно, но достатъчно добре, за да се убеди, че белите й дробове са чисти. После й каза да легне по гръб и вдигна нощницата й точно до малките й, едва съзряващи гърди. Тъничкият й стомах ритмично се надигаше и спускаше. Тялото й беше достатъчно слабо, за да може да вижда и свиването на сърцето й след всяко пулсиране. С дясната си ръка Чарлз започна да почуква стомаха й.