Чарлз му благодари и затвори. Почувства, че мъжът е искрен и поне му каза, че в Агенцията за опазване на околната среда може и да се заинтересуват. Чарлз беше забелязал адресът й, офисите бяха в сградата на JFK в центъра с другите правителствени учреждения в Бостън. Нямаше да прави повече опити по телефона; реши да ги посети лично. Изправи се нервно и тръгна за палтото си.
— Ще се върна веднага — извика през рамо към Елън.
Елън не отговори. Изчака пълни няколко минути, след като вратата се затвори след Чарлз, после се огледа в коридора. Чарлз не се виждаше никъде. Върна се до бюрото и позвъни на д-р Морисън. Беше се убедила, че Чарлз се държи безотговорно, не го оправдаваше дори болестта на Мишел и не беше честно от негова страна да подлага на риск и нейната кариера наред със своята собствена. Д-р Морисън мълчаливо я изслуша, после й каза, че веднага ще слезе при нея. Преди да затвори спомена, че съдействието й при тази сложна ситуация няма да остане незабелязано.
Когато излезе от Уайнбъргър, Чарлз усети надигащата се в гърдите му ярост. Нищо не вървеше както трябва, включително идеята му за отмъщение. След проведените телефонни разговори вече не беше толкова сигурен, че ще може да направи нещо за „Рисайкъл Лтд“, освен може би да се яви във фабриката с пистолет в ръка. Пред погледа му отново изникна образът на Мишел в болничното й легло. Чарлз не знаеше защо е толкова убеден, че хемотерапията няма да й помогне.
— Щом й е било писано да се разболее от левкемия — извика Чарлз, разтърсвайки волана на колата си, — защо поне не се случи лимфоцитна, където хемотерапията е толкова успешна!
Несъзнателно Чарлз беше забавил скоростта под шестдесет километра в час, вбесявайки другите шофьори по пътя. Чуваше се цяла какофония от клаксони, докато те го подминаваха и заканително размахваха юмруците си.
След като успя някак да набута колата си в подземния обществен паркинг, Чарлз се отправи към дългата тухлена стена, издигната между федералната сграда JFK и геометричната постройка на Общинския съвет. Между двете се образуваше нещо като тунел и Чарлз трябваше да се приведе, за да се защити от поривите на вятъра. В момента слънцето слабо грееше, но от запад се задаваше сива облачна стена. Температурата беше около четири градуса.
Чарлз влезе през въртящата врата и се заоглежда за някакъв указател. Отляво имаше цяла фотоизложба със снимки на Джон Ф. Кенеди, а отсреща, близо до асансьора, нещо като барче за кафе и закуски.
Посипвайки Чарлз с фин слой от пудра захар, докато говореше, една от сервитьорките му посочи указателя. Беше скрит зад серия от усмихващи се образи на Джон Ф. Кенеди от младежките му години. Агенцията за опазване на околната среда седеше в списъка на двадесет и третия етаж. Чарлз се вмъкна в асансьора точно преди да се затвори вратата. Оглеждайки спътниците си, Чарлз се удиви на странното преобладаване на зеления полиестер.
Чарлз слезе на двадесет и третия етаж и тръгна към една канцелария с надпис „Директор“. Изглеждаше подходяща за начало.
Вътре, почти непосредствено до вратата, имаше голямо метално бюро и масичка с пишеща машина, доминирани от огромна жена, чиято коса се виеше около главата й като ореол от ситни, стегнати къдрици. От ъгълчето на устата й висеше инкрустирано с фалшиви диаманти цигаре, с втъкната дълга, супер тънка цигара накрая, която си съперничеше по предизвикателство с внушителния бюст, поставил на изпитание якостта на еластичната материя на роклята й. Когато Чарлз се приближи, тя наместваше къдриците по слепоочията си, като се оглеждаше в малко огледалце.
— Извинете ме — каза Чарлз, питайки се дали не беше една от жените, с които беше разговарял по телефона. — Тук съм, за да ви съобщя за една фабрика за вторична преработка, която изхвърля бензол в местната река. Към кого трябва да се обърна?
Продължавайки да потупва косата си, жената подозрително го изгледа.
— Бензолът опасно вещество ли е? — попита накрая.
— Абсолютно точно, опасно вещество — каза Чарлз.
— Предполагам, че ще трябва да слезете до деветнадесетия етаж, в Отдела за опасни материали — каза тя с тон, в който се четеше недоизпечената й мисъл „ти, невеж глупако“.
След осем реда от стълбища, Чарлз излезе на деветнадесетия етаж, където атмосферата беше съвсем различна. Бяха съборени всички стени, освен носещите, така че можеше да се види от единия край на сградата до другия. Етажът беше изпълнен с лабиринт от метални, високи около метър и половина прегради, които разделяха помещението на малки кутийки. Над всичко това се стелеше облак цигарен дим и тихото бръмчене на стотици гласове.