След разпространяването на случая с Брайтън в пресата, мерките за сигурност в института Уайнбъргър бяха подсилени и се наложи Чарлз да чука на масивната стъклена входна врата, преди да му отворят. Поздрави го портиерът Рой, който поиска да види и пропуска му.
— Това съм аз, Рой — каза Чарлз, размахвайки ръка пред лицето на Рой. — Д-р Мартел.
— Заповед — обясни Рой, с все още протегната за пропуска ръка.
— Административни щуротии — измърмори Чарлз, докато ровеше за картата. — Какво още?
Рой присви рамене, изчака да види документа, който Чарлз пъхна на пет сантиметра от лицето му, после церемониално му направи път да влезе. Дори обикновено приветливата мис Андрюс се извърна, без да го удостои с обичайната си усмивка, подканваща да си побъбрят.
Чарлз захвърли палтото си, позвъни на телефонни справки за Ню Джърси, после набра номера на „Бруър Кемикълс“. Докато изчакваше, се огледа в лабораторията, питайки се дали Елън още е обидена. Не се виждаше наоколо и реши, че може да е отишла в помещението с животните. В този момент от „Бруър Кемикълс“ отговориха.
По-късно Чарлз си призна, че не е трябвало да звъни. Вече му се бяха струпали достатъчно неприятни преживявания за сутринта, така че би могъл да предположи какво може да очаква, опитвайки се да се обади на такава гигантска корпорация заради нещо, което те несъмнено биха счели за отегчително дребно оплакване. Прехвърлиха го на някакъв обикновен чиновник от отдела за обществени връзки.
Вместо да се постарае да успокои Чарлз, чиновникът го обвини, че е един от онези непатриотични глупаци, чиято тъпа и необоснована загриженост за околната среда става причина за поставянето на американската индустрия в неблагоприятни позиции при съревнованието с презокеанските компании. Разговорът прерасна в скандал, по време на който Чарлз крещеше, че изхвърлят бензол, а чиновникът крещеше, че не изхвърлят.
Чарлз затръшна телефона и яростно се завъртя из лабораторията, търсейки върху какво да излее гнева си.
Вратата откъм коридора се отвори и влезе Елън.
— Забеляза ли? — попита тя с раздразнително безразличие.
— Да забележа какво? — сопна се Чарлз.
— Всички лабораторни дневници — каза тя. — Изчезнали са.
Чарлз скочи на крака, претърсвайки с поглед бюрото, после лавиците.
— Няма смисъл да ги търсиш — каза Елън. — Всички са на горния етаж.
— За какво, по дяволите?
— След като ти излезе тази сутрин, д-р Морисън намина да види как напредваме с проекта за „Кансеран“. Обаче ме завари да работя с мишките, които бяхме инжектирали с антиген на гръден рак. Излишно е да ти казвам, че беше шокиран от факта, че се занимаваме със собствената си работа. Наредено ми е да съобщя да се явиш в канцеларията на д-р Ибанез веднага щом се върнеш.
— Но защо взеха дневниците? — попита Чарлз. Обзелият го ужас притъпи гнева му. Колкото и да ненавиждаше административната власт, той точно толкова се боеше от нея. Изпитваше подобни чувства още от годините на колежа, когато му се наложи да научи, че едно решение от канцеларията на декана би могло да има ефект върху целия му живот. А сега администрацията беше нахлула в живота му и беше отнела дневниците му, преди да вземе решение по въпроса, което за Чарлз звучеше като задържане на заложник. Той свързваше съдържанието на дневниците със стремежа да помогне на Мишел, колкото и нереална да изглеждаше тази мисъл в момента.
— Мисля, че ще е по-добре да зададеш този въпрос на д-р Ибанез и д-р Морисън — каза Елън. — Честно казано, знаех, че ще се стигне до нещо подобно.
Елън въздъхна и отметна глава, потвърждавайки с жеста думите си. Чарлз я загледа, изненадан от поведението й. То подсилваше усещането му за изолацията, в която беше попаднал.
Той излезе от лабораторията си и уморено се заизкачва по пожарното стълбище към втория етаж; премина край познатата поредица от секретарки и се представи пред мис Вероника Евънс за втори път през последните два дни. Въпреки че тя явно не беше заета с нищо в момента, не прояви никаква готовност да му съдейства, а го изгледа продължително над ръба на очилата си.