— Да? — каза тя, като че ли Чарлз беше слуга. После му каза да почака на малкото кожено канапе.
Чарлз беше сигурен, че бавенето беше нарочно, да го накара да се почувства като пионка. Времето се проточи и Чарлз вече не беше в състояние да прецени кое чувство у него беше по-силно: гневът, страхът или паниката. Но нуждата да си вземе обратно лабораторните дневници го принуди да остане на мястото си. Обаче нямаше представа дали технически те бяха негова собственост или принадлежаха на института.
Колкото по-дълго чакаше, толкова повече се засилваха съмненията му, че дневниците, описващи подробно научната му работа, биха могли да бъдат в негов плюс при предстоящия разговор. Запита се дали е възможно Ибанез наистина да го принуди да напусне института. Опита се да обмисли какво би направил, ако не успееше да си намери място като научен работник другаде. Защото толкова дълго не беше се занимавал с клинична практика, че не знаеше дали би се справил. После с нова вълна на паника се запита, дали здравната му осигуровка би останала, ако го уволнят. А това щеше да бъде истински проблем, защото сметките за болничното лечение на Мишел щяха да бъдат астрономически.
Чу се отчетливо иззвъняване по вътрешната телефонна система и мис Евън се обърна величествено към Чарлз и каза:
— Директорът ще ви приеме сега.
Директорът, д-р Карлос Ибанез, се изправи иззад старинното си бюро, когато Чарлз влезе. Светлината от прозореца го осветяваше в гръб и косата и брадичката му изглеждаха като излъскано до блясък сребро.
Точно пред бюрото бяха Джошуа Уайнбъргър старши и Джошуа Уайнбъргър младши, които Чарлз беше срещал случайно при отчетно-изборни събрания. Въпреки че наближаваше осемдесет, Старши изглеждаше по-енергичен, с живи сини очи. Той загледа Чарлз с неприкрит интерес.
Джошуа Уайнбъргър младши беше образец на стереотипния бизнесмен, безупречно облечен и изключително резервиран. Той погледна Чарлз със смесица от пренебрежение и отегчителност и почти веднага насочи вниманието си отново към д-р Ибанез.
Седнал в дясно от бюрото, беше д-р Морисън, чието облекло беше огледално отражение на това на Джошуа Уайнбъргър младши, що се отнасяше до наличието и на най-малките детайли по него. Копринена носна кърпичка, която беше внимателно сгъната и после изкусно подредена, се подаваше от горното джобче на сакото му.
— Влизайте, влизайте — приветливо го покани д-р Ибанез.
Чарлз се приближи до огромното бюро, забелязвайки подозрителното отсъствие на четвърти стол. Наложи се да остане прав между двамата Уайнбъргър и Морисън. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги пъхна в джобовете. С избелялата си памучна риза, широка, не модна вратовръзка и лошо изгладения си спортен панталон, Чарлз не се чувстваше на мястото си между тези бизнесмени.
— Мисля, че ще трябва да пристъпим направо към работа — каза д-р Ибанез. — Уайнбъргърови, като съпредседатели на борда на директорите, имаха добрината да дойдат, за да помогнат да се справим с настоящата криза.
— Наистина — каза Уайнбъргър младши, завъртайки се леко на стола си, така че да може да погледне нагоре към Чарлз. Имаше слаби тикове и главата му непрекъснато извършваше дъгообразни движения. — Д-р Мартел, политиката на борда на директорите е да не се намесва в градивния процес на проучванията. Все пак, понякога настъпват обстоятелства, при които се налага да нарушаваме това правило и настоящата криза е един от тези случаи. Считам, че трябва да бъдете уведомен, че „Кансеран“ е потенциално важно лекарство за „Лесли Фармасютикълс“. И за да бъда още по-точен, „Лесли Фармасютикълс“ е в деликатно финансово състояние. За последните няколко години те изчерпиха патентите си за производство на антибиотици и транквилизатори и сега са изправени пред огромна нужда да пуснат на пазара ново лекарство. Те насочиха неголемите си финансови средства към разработки в областта на хемотерапията и „Кансеран“ е продуктът на тези разработки. Те притежават изключителни лицензни права върху „Кансеран“, но трябва да предложат продукта на пазара. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Чарлз внимателно изучаваше лицата на мъжете около себе си. Явно нямаха намерение просто да го освободят от работа. Целта им беше да го накарат да се пречупи, да осъзнае финансовата страна на проблема, и в крайна сметка да го убедят да продължи работата по изследването на „Кансеран“. Озари го лъч на надежда. Фамилия Уайнбъргър явно не бяха се издигнали до днешната си могъща позиция без подкрепата на своята интелигентност и Чарлз започна да си формулира наум начинът, по който би могъл да ги убеди, че „Кансеран“ е една лоша инвестиция, че е токсично лекарство и вероятно никога няма да стигне до пазара.