— Джон, напредваш все повече в тази работа — съгласи се лекарката. — Може би би трябвало да помислиш дали не би могъл да си изкарваш хляба с това.
Останалите лекари се засмяха и се обърнаха към Мишел.
Влезе д-р Кайцман, задъхан и с ръце, пъхнати в джобовете на дългата му бяла престилка. Отиде направо до леглото, плъзвайки бърз поглед по тялото на Мишел. Грабна ръката й, опипвайки за пулса.
— Добре ли си, пиленце? — попита той, докато изваждаше стетоскопа си.
Мишел кимна, но не отговори. Изглеждаше като замаяна.
Катрин наблюдаваше, докато Джон, главният лекар, се впусна в описание на събитията, използвайки терминология, напълно неразбираема за нея.
Горната устна на д-р Кайцман се присви в характерния си спазъм, когато той се приведе над Мишел, заслушан в тоновете на сърцето й. Доволен от резултата, той прегледа електрокардиограмата, предложена му от Джон. В този момент забеляза Катрин, притиснала гръб до стената. Кайцман погледна въпросително към старшата сестра. Старшата, проследявайки погледа му, присви рамене.
— Не знаехме, че е тук — каза отбранително тя.
Д-р Кайцман се приближи до Катрин и постави ръка на рамото й.
— А вие, мисис Мартел? — попита той. — Добре ли сте?
Катрин се опита да отговори, но гласът й не се подчини, така че само кимна, както Мишел.
— Съжалявам, че трябваше да видите всичко това — каза д-р Кайцман. — Мишел изглежда добре, и без съмнение, не е усетила нищо. Но зная, че тези неща действат шокиращо. Нека да излезем в коридора за момент. Бих желал да поговоря с вас.
Катрин леко се отмести, за да се опита да види Мишел.
— Тя ще бъде добре за момент — успокои я д-р Кайцман. После, обръщайки се към старшата сестра, каза: — Ще бъда тук, пред вратата. Искам кардиален монитор в стаята и бих искал също консултация с кардиолог. Проверете дали д-р Брубейкър може да я прегледа веднага. — Д-р Кайцман учтиво подкани Катрин да излязат. — Да отидем до стаята на сестрите, можем да разговаряме там.
Той поведе Катрин по оживения коридор. В канцеларията имаше няколко маси, столове, два диктофона и масивни лавици, отрупани с медицински картони. Д-р Кайцман издърпа един стол за Катрин и тя с благодарност седна.
— Мога ли да ви предложа да пийнете нещо? — предложи д-р Кайцман. — Вода?
— Не, благодаря — с мъка и нервно успя да проговори Катрин. Изключително сериозното поведение на д-р Кайцман за нея беше източник на ново безпокойство и тя загрижено следеше изражението му, за да намери някакъв отговор. Трудно беше да види очите му през дебелите стъкла на очилата.
През вратата се показа главата на старшата сестра.
— Д-р Брубейкър пита дали може да прегледа пациента в кабинета си.
Лицето на д-р Кайцман се присви за момент, докато размисляше.
— Кажи му, че току-що е преживяла сърдечна криза и бих желал да я види, преди да я местим от леглото й.
— Добре — каза старшата сестра.
Д-р Кайцман се обърна към Катрин. Въздъхна.
— Мисис Мартел, чувствам, че трябва да бъда много откровен с вас. Положението с Мишел никак не е добро. И нямам предвид само последната й криза.
— Каква беше тази криза? — попита Катрин. Началото на разговора не й харесваше.
— Ускоряване на сърдечната дейност — каза д-р Кайцман. — Обикновено горната част на сърцето осъществява пулсациите. — Д-р Кайцман се опита с несръчни жестове да илюстрира думите си. — Но по някаква причина, тази функция беше поета от долната част на сърцето на Мишел. Защо? Все още не знаем. Във всеки случай, пулсациите на сърцето й се ускориха толкова много, че промеждутъците между тях не бяха достатъчно дълги, за да може то да се изпълни с достатъчно количество кръв, която после да изтласква. Но изглежда, че сега процесът е под контрол. Това, което ме тревожи, е, че тя като че ли не реагира на хемотерапията.
— Но вие едва я започнахте! — възкликна Катрин. Да подкопаят надеждите й беше последното нещо, което тя можеше да понесе сега.
— Да, вярно е — съгласи се д-р Кайцман. — Обаче при типа левкемия, проявен у Мишел, положителната реакция обикновено идва още при първите няколко дни. Освен това у Мишел е развит най-агресивният тип на болестта, който някога съм виждал. Вчера й дадохме много силно и много успешно действащо лекарство, наречено „Донорубицин“. Тази сутрин, когато направихме цифров анализ на кръвта й, бях буквално шокиран да установя, че не е настъпил почти никакъв ефект върху броя на левкемичните клетки. Това е много необичайно, въпреки че понякога се случва. Така че, реших да опитам нещо малко по-различно. Обикновено даваме втората доза от това лекарство на петия ден. Вместо това, аз й предписах нова доза днес, заедно с „Тиоганин“ и „Цитарабин“.