Чарлз грабна палтото си и изхвърча от лабораторията. На централния изход зачука по масивното стъкло, нетърпелив да му отворят.
— Добре, добре — извика мис Андрюс, като натисна бутона за освобождаване на вратата, поставен под бюрото й.
Чарлз се промуши през вратата преди още да се е отворила напълно и изчезна от поглед.
— Какво му става? — попита мис Андрюс, докато натискаше бутона за затваряне. — Полудял ли е или що?
Рой намести износения кобур на пистолета си и сви рамене.
Чарлз насочи цялото си внимание върху това, как да кара по-бързо към болницата, за да няма възможност да мисли за евентуалното състояние на Мишел. Но след като премина над реката, Чарлз попадна в задръстване по Масачузетс авеню. А докато се придвижваше сантиметър по сантиметър напред, не можеше да не се тревожи за това, какво ще намери, когато пристигне в Педиатричната болница. Думите на Катрин ехтяха в съзнанието му: „Мишел не е много добре. Имаше усложнения“. Усети как паника стегна стомаха му в болезнен възел.
Когато пристигна до болницата, се втурна вътре и със сила си проби път в претъпкания асансьор. Кабината влудяващо спираше на всеки етаж. Най-после стигна до шестия, Чарлз успя да излезе и забърза към стаята на Мишел. Вратата беше почти затворена. Влезе, без да чука.
Елегантната, русокоса жена, приведена над леглото на Мишел, се изправи. Прислушваше сърцето й до влизането на Чарлз. От другата страна на леглото стоеше млад лекар, облечен в болнично бяло.
Чарлз хвърли бегъл поглед към жената и погледна дъщеря си със загриженост, потиснал всички останали чувства. Искаше му се да я грабне и да я предпази с тялото си, но се страхуваше, че е станала прекалено крехка. Опитните му очи я огледаха бързо и установи, че състоянието й се е влошило от сутринта. Лицето й беше придобило зеленикав оттенък, промяна, която Чарлз, през годините на лекарската си практика, се беше научил да свързва с приближаващата смърт. Бузите й бяха хлътнали и кожата й се опъваше над изострените скули. Независимо от интравенозните системи, прикрепени на двете й ръце, тя изглеждаше обезводнена от повръщането и високата температура.
Мишел лежеше неподвижно по гръб. Вдигна уморено очи към баща си. Въпреки болките, тя успя слабо да се усмихне и за миг в очите й проблесна онази невероятна жизненост, която Чарлз си спомняше.
— Мишел — тихо каза Чарлз и доближи лицето си до нейното. — Как се чувстваш? — Не знаеше какво друго да й каже.
Очите й се замъглиха и тя се разплака.
— Искам да си отида в къщи, татко. — Но не каза колко зле се чувства.
Прехапвайки устни, Чарлз погледна към жената до себе си, смутен от силната проява на чувствата си. Свеждайки отново поглед към Мишел, той сложи ръка на челото й и приглади гъстата й черна коса. Челото й беше горещо и влажно. Температурата й се беше покачила. Тя стисна ръката му.
— Ще поговорим за това — каза с треперещи устни Чарлз.
— Извинете — каза жената, — вие трябва да сте д-р Мартел. Аз съм д-р Брубейкър. Д-р Кайцман ме помоли да прегледам Мишел. Кардиолог съм. А това е д-р Джон Хершинг, нашият главен лекар.
Чарлз дори не направи опит да се представи.
— Какво се случи?
— Тя преживя остра криза на вентрикуларна тахикардия — каза д-р Хершинг. — Кардиовертирахме я веднага и от тогава състоянието й е стабилно.
Чарлз погледна д-р Брубейкър. Тя беше висока, приятна жена с изострени черти. Русата й коса беше събрана високо горе, в не много стегнат кок.
— Какво е причинило аритмията? — попита Чарлз, без да пуска ръката на Мишел.
— Все още не знаем — отговори д-р Брубейкър. — Първата ми мисъл беше, че е като идиосинкратична реакция на двойната доза „Донорубицин“, или е вследствие на основния й проблем: някакъв вид разпространяваща се миопатия. Но бих желала да завърша прегледа, ако позволите. Д-р Кайцман и съпругата ви са в помещението на сестрите. Разбрах, че ви очакват.
Чарлз сведе погледа си към Мишел.
— Веднага ще се върна, скъпа.
— Не заминавай, татко — замоли се Мишел. — Стой при мен.
— Няма да ходя далеч — каза Чарлз и внимателно освободи ръката си. Беше затормозен от думите на д-р Брубейкър, че Мишел е получила двойна доза „Донорубицин“. Звучеше необичайно.
Катрин видя Чарлз преди той да я забележи и скочи на крака, обвивайки ръце около врата му.
— Чарлз, толкова се радвам, че си тук. — Тя притисна ръце на гърдите му. — Толкова ми е трудно да се справям тук сама.