— Уважавам усилията ви — каза Катрин, — но…
— Знаем, че звучи драстично — каза д-р Кайцман, — но след като веднъж се придобият легалните документи, правото на настойник не е нужно да се упражнява, освен при крайна необходимост. И освен това, ако Чарлз се опита да прекрати лечението на Мишел или дори да я вземе от болницата, ние ще бъдем в правата си да предотвратим това.
— Един грам предпазни мерки струват колкото цял килограм лекуване — каза д-р Уайли.
— Идеята ви ме смущава — каза Катрин. — Но Чарлз наистина се държеше странно. Не мога да повярвам, че си замина и то точно сега.
— Разбирам поведението му — каза д-р Кайцман. — Чувствам, че Чарлз е човек на действието и фактът, че не може да направи нищо за Мишел, сигурно го подлудява. Подложен е на ужасно емоционално натоварване и затова мисля, че една професионална помощ може да му е от полза.
— Не мислите, че може да изпадне в нервен срив, нали? — попита Катрин с нарастваща тревога.
Д-р Кайцман погледна към д-р Уайли, за да види дали той иска да отговори, после каза:
— Не се чувствам професионално подготвен, за да изкажа мнение. Явно напрежението е налице. Въпросът е, доколко големи са защитните му сили.
— Мисля, че съществува подобна вероятност — каза д-р Уайли. — Всъщност, дори мисля, че показва известни симптоми. Изглежда не е в състояние да контролира чувствата си и мисля, че гневът му беше необоснован.
Вихър от тревожни мисли завладя Катрин. Идеята, че би била способна да застане между Чарлз, мъжът, когото обичаше и дъщеря му, която се беше научила да обича, беше немислима. И все пак, ако напрежението беше прекалено голямо за Чарлз и той решеше да прекъсне лечението на Мишел, на нея би й се наложило да сподели вината за това, че не е намерила сили да помогне на лекарите на Мишел.
— Ако реша да направя това, което искате, каква ще бъде процедурата? — попита Катрин.
— Почакайте — каза д-р Кайцман и се пресегна за телефона. — Мисля, че юристът на болницата би могъл да отговори по-добре от мен.
Почти преди Катрин да осъзнае какво става, срещата с юриста беше свършила и тя вече бързаше след него към съда на Бостън. Името му беше Патрик Мърфи. Имаше луничаво лице и светла коса с неопределим цвят, която вероятно някога е била червена. Но най-доминиращата му характерна черта беше неговата личност. Той беше един от онези рядко срещани хора, които на всеки се харесват веднага и Катрин не направи изключение. Въпреки обърканото си състояние, тя беше очарована от милите му и нелицемерни маниери, както и от омайващата му усмивка.
Катрин не беше сигурна кога точно разговорът с юриста премина от дискутиране на хипотетична ситуация, към дискутиране на един съвсем действителен случай. Да вземе решение да иска законно настойничество над Мишел, зад гърба на Чарлз, беше толкова трудно за Катрин, че тя с облекчение прие процедурата да се извърши и реши в нейна полза, на основание неприсъствие на ответника в съда. Патрик беше уверил Катрин, подобно на д-р Кайцман преди това, че получената юридическа власт няма да бъде използвана, освен при слабо вероятния случай Чарлз да се опита да спре лечението на Мишел.
Въпреки това, Катрин се чувстваше много неспокойна от цялата тази работа, особено, защото не намери време да види Мишел в бързането да пристигнат в съда преди края на работното време в 4 следобед.
— Оттук, моля — каза Патрик, посочвайки едно тясно стълбище.
Катрин никога преди не беше влизала в съдебна сграда, така че обстановката сега не й приличаше на онова, което си беше представяла. Мислеше си, че трябва да е величествена, по някакъв символичен начин, тъй като все пак представляваше устоите на справедливостта. Обаче съдебната сграда на Бостън, която всъщност беше над стогодишна, беше мръсна и потискаща, особено защото поради засилени мерки за сигурност, хората трябваше да влизат през сутерена.
След като се спуснаха по тесните стоманени тръби, за които Катрин не можеше да приеме, че са единственият достъп на обществеността до съда, те стигнаха до старото главно преддверие. Тук поне се усещаше бледата сянка на някогашно величие, със сводестия таван на две нива, мраморните колонади и подови настилки. Но мазилката беше олющена и напукана, а изящните скулптурни орнаменти създаваха впечатлението, че са на път да се откъртят и паднат.
Катрин трябваше да изтича няколко стъпки, за да настигне Патрик, когато той зави и влезе в залата за легализиране на съдебни решения. Беше дълга, тясна стая с тежък и прашен вид, придаван й поради стотиците остарели папки, натрупани по ниските лавици отдясно. Отляво имаше дълъг, олющен и невзрачен писалищен плот и цяла плеяда от съдебни служители, които като че ли внезапно се пробудиха от унеса си, предшестващ края на работния ден.