Докато оглеждаше стаята, Катрин не усети увереността и успокоението, на което се бе надявала. Вместо това, запуснатият вид предизвика у нея представата, че е уловена в клопка. Но Патрик не й даде възможност да се спре. Придърпа я към едно по-малко писалище в дъното на стаята.
— Бих желал да разговарям с някой от помощник-нотариусите — каза Патрик на една от отегчените служителки.
Тя стискаше цигара в единия ъгъл на устата си, което я караше да държи главата си приведена на една страна, за да не й влиза дим в очите. Посочи към един мъж, обърнат с гръб към тях.
Мъжът беше чул разговора и се обърна: говореше по телефона, но им направи знак с ръка да почакат. Когато приключи разговора си, той се приближи към Катрин и Патрик. Беше с изключително наднормено тегло, мъж на средна възраст, с провиснали слоеве тлъстина, които се тресяха, докато вървеше. Лицето му представляваше само челюсти, няколко брадички и дълбоки гънки.
— Имаме спешен случай — обясни Патрик. — Бихме искали да се срещнем с някои от съдиите.
— Гарантиране на настойничество поради болест ли, г-н Мърфи? — всезнаещо запита помощник-нотариусът.
— Точно така — каза Патрик. — Всички формуляри са попълнени.
— Трябва да отбележа, че вие момчета, ставате все по-оперативни — каза Марк. Погледна към циферблата на неуморния часовник. — Боже мой, на ръба сте. Почти четири е. По-добре да проверя дали съдия Пелигрино е още тук.
Той се промуши през недалечната врата, като ръцете му се размахваха почти перпендикулярно на тялото.
— Проблем с функционирането на жлезите му — прошепна Патрик. Той сложи куфарчето си върху писалището и го отвори.
Катрин спря погледа си на привлекателния млад адвокат. Беше облечен според типичната за юристите мода, в хубав, раиран костюм, стила Айви лига. Панталоните му бяха леко измачкани, особено на прегъвките зад коленете и му бяха с около пет сантиметра къси, като разкриваха глезените, стегнати в черни чорапи. С особено старание той подреди формулярите, подписани от Катрин.
— Смятате ли, че наистина трябва да направя това? — внезапно попита Катрин.
— Абсолютно — каза Патрик, отправяйки й една от топлите си, спонтанни усмивки. — Заради детето.
След пет минути вече бяха в кантората на съдията и нямаше време за бягство.
Съдия Луис Пелигрино се оказа толкова по-различен от предварителната представа на Катрин, колкото и сградата на бостънския съд в началото. Вместо пред позастарялата, облечена в тога, Сократовска фигура, Катрин се озова седнала срещу вълнуващо красив мъж, в добре скроен, ушит по поръчка костюм. След като сложи стилните си очила, той пое документите от Патрик с думите:
— За бога, г-н Мърфи, защо се получава така, че винаги се появявате в четири часа?
— Медицински спешни случаи, Ваша чест, които се съобразяват по-скоро с биологичния, отколкото с канцеларския часовник.
Съдия Пелигрино погледна остро към Патрик над тесните стъкла на очилата си, очевидно опитвайки се да прецени дали отговорът беше само остроумен, или съдържаше намек за обида. Усмихна се бавно, когато реши, че е първото.
— Много добре, г-н Мърфи. Ще приема това. Сега, защо не ме информирате накратко по същността на тези петиции.
Докато Патрик с вещина описваше събитията, съпровождащи болестта на Мишел, както и лечението и поведението на Чарлз, съдия Пелигрино разглеждаше формулярите, привидно без да слуша младия адвокат. Но когато Патрик допусна незначителна граматическа грешка, главата на съдията рязко се изправи и той го коригира.
— Къде са клетвените декларации от докторите Уайли и Кайцман? — попита съдия Пелигрино, когато Патрик свърши.
Адвокатът се наведе напред и припряно прелисти хартиите в ръцете на съдията. После отвори куфарчето си и с голямо облекчение намери двата документа и ги подаде с молба за извинение.
Съдията ги прочете подробно.
— А това е майката осиновител, както допускам — каза съдия Пелигрино, обръщайки се към Катрин.
— Да — каза Патрик, — и е разбираемо, че е загрижена за подходящо лечение на младото момиче.