- Най-добре да отивам при Джошуа.
С тези думи той взе една от ризите си и започна да се облича.
Джефърс се подпря на бастуна със сабята.
- Да ви придружа ли? - попита той.
- Трябва да говоря лично с него - отвърна Марш, докато слагаше вратовръзката си пред огледалото. - Не ми е по вкуса де. Защо не дойдеш горе. Ще ме почакаш отпред. Може би ще те извика, за да обсъдим как трябва да постъпим - Марш не спомена другата причина, поради която искаше сметководителят да е край него - може би той щеше да го повика, ако Джошуа Йорк не приеме добре вестите за гибелта на Дамон Жулиж.
- Добре - каза Джефърс.
Марш облече капитанското си палто и взе бастуна.
- Тогава да тръгваме, господин Джефърс. И без това е доста тъмно.
„Трескав блян“ се носеше бързо по реката, знамената му се вееха и плющяха на силния вятър, от комините се виеше тъмен пушек. Под оскъдната светлина на необичайното теменужено небе водите на Мисисипи изглеждаха почти черни. Марш се намръщи и закрачи бързо към каютата на Джошуа Йорк с Джефърс до себе си. Този път не се поколеба, а веднага вдигна бастуна си и почука. След третия път извика:
- Джошуа, отвори. Трябва да поговорим.
Едва на петия удар вратата се отвори бавно, разкривайки гъста, притаена тъмнина.
- Изчакай ме - каза Марш на Джефърс, влезе в каютата и затвори след себе си.
- Не се ядосвай, Джошуа - каза той в мрака. Коремът му се беше свил на топка. - Не бих те притеснявал, но това е важно, пък и вече е почти нощ - никой не отвърна, въпреки че Марш дочу нечие дихание. - По дяволите, защо винаги трябва да говорим на тъмно, Джошуа? Така се чувствам неудобно - намръщи се капитанът. - Ще запалиш ли свещта?
- Не - гласът бе груб, нисък, мелодичен и не принадлежеше на Джошуа.
Абнър Марш отстъпи една крачка.
- О, Господи Исусе, не.
Нещо изшумя, той посегна към вратата с трепереща ръка и я отвори широко. Очите му вече бяха привикнали с мрака, а теменуженото сияние на буреносното небе се оказа достатъчно, за да придаде очертания на силуетите в капитанската каюта. Джошуа Йорк лежеше проснат на леглото си, блед и гол, със затворени очи. Едната му ръка висеше надолу и опираше в пода. На китката имаше ужасна почерняла рана или коричка съсирена кръв. От мрака излезе и Дамон Жулиж, усмихнат и бърз като смъртта.
- Убихме те! - изкрещя Марш.
Не можеше да повярва. Отстъпи назад и се озова извън стаята, препъна се и падна в краката на Джонатоун Джефърс. Жулиж се спря на прага. По бузата, която Марш бе наранил с удара си, минаваше тъмна линия, не по-дебела от котешка драскотина. Не личаха други следи от снощи. Беше свалил сакото и жилетката си. По ризата му нямаше нито петънце.
- Влезте, капитане - каза тихо Жулиж. - Не бягайте, нека поговорим.
- Ти си мъртъв. Майк ти направи главата на пихтия - развика се Марш, изумен от собствените си думи.
Не поглеждаше Жулиж в очите. Още беше ден, вън нямаше опасност, намираше се далеч от лапите на Дамон поне докато слънцето не залезеше. Не биваше да гледа в очите му, нито да влиза в каютата.
- Мъртъв? - каза Жулиж с усмивка. - Ах, другата кабина! Клетият Жан. Толкова много искаше да повярва на Джошуа, а вижте какво му сторихте. Направили сте главата му на пихтия значи, така ли?
Абнър Марш се изправи.
- Разменил си каютите - прозря той. - Проклет дявол. Накарал си го да спи в твоето легло.
- С Джошуа имахме много за обсъждане - отвърна Жулиж и махна към него. - Елате сега, капитане, омръзна ми да чакам. Елате, нека пийнем заедно.
- Гори в ада! - каза Марш. - Тази сутрин сме сбъркали, но не си в безопасност. Господин Джефърс, тичайте долу и повикайте Косматия Майк и момчетата му. Десетина ще са достатъчни.
- Не - каза Дамон Жулиж. - Няма да го направиш.
Марш вдигна заплашително бастуна си.
- Напротив, ще го направя. Какво, ще ме спреш ли?
Жулиж погледна към небето. Беше тъмнолилаво с черни жилки, подобно на голяма синина, скриваща залеза.
- Да - каза той и пристъпи към светлината.
Абнър Марш почувства как студените, лепкави ръце на страха се вкопчват в сърцето му. Той вдигна бастуна си.
- Не приближавай! - гласът му беше изтънял.
Отстъпи назад. Дамон Жулиж се усмихна и приближи. Не беше достатъчно светло, помисли си Марш с отчаяние.
В същия миг се чу шум от метал, плъзгащ се в дърво, и Джонатоун Джефърс застана спокойно пред него с гола рапира. Стоманеното острие описа заплашителен кръг.