- Вървете за помощ, капитане - промълви Джефърс и намести очилата си с другата ръка. - Аз ще задържа господин Жулиж.
С лекотата на фехговач Джефърс посегна смело напред с оръжието си - двуостро и с добре наточен връх. Дамон Жулиж едва успя да отстъпи. Усмивката му изчезна веднага щом сметководителят замахна само на няколко инча от лицето му.
- Отдръпни се - каза мрачно Жулиж.
Джонатоун Джефърс не отвърна. Беше заел бойна стойка и напредваше бавно. Стъпваше леко и принуждаваше противника си да отстъпва назад към вратата на каютата. Внезапно опита да го промуши, но Жулиж се оказа твърде бърз. Джефърс изцъка нетърпеливо с език. Дамон отстъпи с един крак зад прага и отвърна със смях, който приличаше повече на ръмжене. Той вдигна ръце и ги разтвори като за прегръдка. Сметководителят нападна отново и тогава Жулиж се хвърли към него. Абнър Марш видя как Джефърс пронизва кръвопиеца - Дамон дори не направи опит да избегне удара. Рапирата се вряза точно над слабините му. Бледото му лице се сгърчи и той изсумтя от болка, но въпреки това продължи напред. Острието влизаше по-навътре в тялото му и още преди сметководителят да го издърпа обратно, Жулиж го стисна за гърлото. Джефърс нададе сподавен вик, очите му изпъкнаха. Опита да се отскубне и очилата му със златни рамки паднаха на палубата. Марш се нахвърли върху Жулиж с бастуна си. Ударите валяха един след друг върху главата и раменете на кръвопиеца. Пронизан от рапирата, той сякаш не усети нито един от тях. Извърна се свирепо и тогава се чу звук като от прекършване на дърво - Джефърс се бе отпуснал в хватката му.
Абнър Марш замахна още веднъж с бастуна си. Използва цялата си сила и стовари дръжката му върху челото на Жулиж. Дамон залитна, отпусна захвата си и Джефърс се строполи на земята като парцалена кукла. Главата му бе гротескно извита настрани, почти наопаки. Марш бързо отстъпи. Жулиж опипа веждата си, сякаш за да разбере какво е причинило удара. Нямаше кръв, забеляза Абнър с отчаяние. Макар и силен, той не можеше да се мери с Косматия Майк Дън, а и хикориновото дърво не беше като желязната палка на боцмана.
Дамон Жулиж изрита тялото на Джефърс, което още стискаше дръжката на рапирата. Треперещ вампирът извади несръчно кървавото острие от корема си. Ризата и панталоните му бяха подгизнали от кръв. Той захвърли острието почти небрежно и то подскочи няколко пъти, падна в реката и изчезна в тъмните води.
Жулиж отново залитна. Зад себе си оставяше кървави дири по палубата, но продължаваше да напредва към Марш Капитанът отстъпваше. Нямаше как да го убият, помисли си той обезумял от паника. Нищо не можеше да се направи. Бляновете на Джошуа, желязната палка на Косматия Майк, господин Джефърс и рапирата му, нищо не можеше да спре Дамон Жулиж. Марш се спусна надолу по тясното стълбище към ветровитата палуба. Задъхан се насочи към вътрешния трап86, който водеше от ветровитата палуба към откритото пространство по протежението на бакборда. Надяваше се, че ще срещне някого там. Беше почти нощ. Направи три стъпки надолу, след това стисна здраво парапета и опита да се вземе в ръце.
Киселия Били и четирима от тях се качваха към него.
Абнър Марш се обърна и тръгна обратно нагоре. Трябваше да удари камбаната, за да повика помощ... но Жулиж вече бе слязъл от тексаската палуба и стоеше на пътя му. За миг Абнър се вцепени, замрял от отчаяние. Не можеше да избяга, беше в капан. Не разполагаше с никакво оръжие, освен с безполезния си проклет бастун, а и без това нищо не можеше да ги нарани. Нямаше смисъл да се съпротивлява, можеше просто да се предаде. Върху лицето на Жулиж се изписа тънка злостна усмивка. В съзнанието на Марш изплува бледото му лице, озъбено и с очи, искрящи от треска, от жажда, алена, древна, неутолима. Ако можеше да заплаче, сигурно щеше да го направи. Не помръдваше, краката му бяха като камък, дори бастунът му изведнъж се оказа твърде тежък.
Тогава далече нагоре по реката, откъм завоя, се появи друг параход. Марш нямаше как да го забележи, но лоцманът го видя. Свирката на „Трескав блян“ изпищя, за да съобщи на другия съд, че той ще премине отляво, когато се срещнат Пронизителният сигнал изтръгна Абнър от вцепенението. Той погледна напред и видя светлините на приближаващия кораб, огъня, изпускан от комините му, и почти черното небе, надвиснало над него. Някъде отвъд него просветваха мълнии, които озаряваха облаците и реката - безкрайната, черна река, реката, която бе негов дом, поминък, скъпа другарка, но и най-шлям враг, невярна, жестока, любяща съпруга. Носеше се, както винаги се е носила. Съвсем не се вълнуваше нито от Дамон Жулиж, нито от другите като него. Тя бяха нищо в сравнение с нея. Щяха да измрат и да бъдат забравени, а реката пак щеше да се пени, да прорязва нови канали, да наводнява градове и посеви, да разбива параходи с челюстите си и да плюе отломките.