- Нали бях кормчия, капитане, видях всичко. Бури, мъгла, забавяния, а после и треска. Параходът беше прокълнат. На ваше място щях да се откажа. Нищо добро не ви чака. Изоставен е от Бог. - Той се изправи. - Това ми напомня, че имам нещо за вас. - Той донесе две книги и ги подаде на Марш. - От библиотеката на „Трескав блян“ са - поясни той. - В Ню Орлиънс играх шах с капитан Йорк и му споменах, че обичам поезия. Даде ми ги на другия ден. Когато слязох, ги взех по погрешка с мен.
Абнър Марш погледна книгите от всички страни. Поезия. Стихосбирка на Байрон и още една - на Шели. Точно това му трябваше, помисли си той. Параходът го нямаше, беше се изпарил от реката и всичко, останало от него, бяха два проклети тома с поезия.
- Задръжте ги - каза на Дан Олбрайт, но той поклати глава.
- Не ги искам. Не харесвам такива стихове, капитане. Неморални са. Нищо чудно, че корабът ви си получи наказание с книги като тия на борда.
Абнър Марш прибра книгите в джоба си и се намръщи.
- Стига ми толкова, господин Олбрайт. Не искам да слушам такива неща за моя кораб. Това е най-прекрасният параход по реката и не е прокълнат. Няма проклятия. „Трескав блян“ е дяволски...
- Точно такъв е - прекъсна го кормчията. Той също се изправи. - Трябва да си потърся нова работа - каза той и поведе Марш към вратата. Той тръгна с него. Когато му отвори, спретнатият дребничък лоцман продължи: - Капитане, зарежете го.
-Кое?
- Корабът - каза Олбрайт. - Не е за ваше добро. Знаете, че надушвам бурите, нали?
- Да - отвърна Марш. Кормчията правеше това по-добре от всеки. - Понякога надушвам и друго. Не го търсете, капитане. Забравете го. Мислех, че сте мъртъв. Не сте. Трябва да сте благодарен. „Трескав блян“ няма да ви донесе щастие.
Абнър Марш го гледаше с широко отворени очи.
- Е, можете да го твърдите. Били сте на кормилото, отведохте го надолу по реката. Можете да го твърдите - Олбрайт запази мълчание. - Но няма как да ви послушам - продължи Марш. - Това е моят параход и някой ден сам ще го управлявам. Ще се изправя срещу „Еклипс“, чувате ли, и... и...
Почервенял от гняв, Марш сякаш изгуби думите си. Не можеше да продължи.
- Гордостта е грях, капитане - каза Дан Олбрайт. - Откажете се.
Той затвори вратата и остави Марш сам в коридора.
Капитанът обядва в „Домът на плантатора“, седнал сам в ъгъла. Думите на Олбрайт го бяха потресли. Същите мисли се въртяха из главата му, докато пътуваше с „Принцеса“. Пред себе си имаше агнешко бутче в сос от джоджен, каша от репички и зелен фасул и три порции тапиока91, но дори всичко това не успя да го утеши. Докато пиеше кафето си, Марш се чудеше дали Олбрайт не греши. Ето че отново се намираше в Сейнт Луис, както преди да срещне Джошуа Йорк в същата тази зала. Още притежаваше компанията си, „Илай Рейнолдс“ и малко пари в банката. Като моряк от горното течение на реката, беше сгрешил дори само като слезе чак до Ню Орлиънс. Бляновете му се бяха превърнали в кошмар сред ония земи на робство, в горещия като треска Юг. Сега обаче всичко бе свършило, корабът го нямаше и ако искаше, можеше да твърди, че изобщо никога не се е появявал. Никога не е имало параход с името „Трескав блян“, нито хора, наречени Джошуа Йорк, Дамон Жулиж и Киселия Били Типтън. Джошуа се бе появил от нищото и ето че изчезна по същия начин. „Трескав блян“ не съществуваше през април, изглежда го нямаше и сега. Никой с всичкия си и без това не би повярвал - кръвопийци, дебнещи в нощта, и бутилки с някакво отвратително питие. Всичко е било просто Трескав блян, реши Абнър Марщ но сега той бе преминал. Можеше отново да започне на чисто в Сейнт Луис.
Поръча си още кафе. Щяха да продължат с убийствата, мислеше си той, докато пиеше, щяха да продължат с убийствата и кръвта. Никой няма да ги спре.
- И без това никой не може - прошепна той.
Бе дал всичко от себе си - той, Джошуа, Косматия Майк, клетият стар Джефърс, който повече нямаше да вдигне вежда или да премести фигура за шах. Не ги беше намерил, а да се свърже с властите, не бе добра идея, не и с история за глутница вампири, които са му откраднали парахода. Просто ще повярват на измислицата за жълтата треска и след това ще решат, че се е побъркал. Можеха дори да го заключат някъде.
Абнър Марш плати сметката и отново тръгна към централата на дружеството. Пристанището беше оживено и шумно. Над него се издигаше ясното синьо небе, а долу -чистата река, обляна от слънчевите лъчи. Във въздуха се носеха аромати, дим, пара. Той чу свирките на корабите, които се разминаваха по реката, и голямата месингова камбана на парахода, който влизаше в пристанището. Боцманите крещяха, докерите пееха, пренасяха товари, а Марш стоеше, гледаше, слушаше. Това бе животът му, а останалото - просто трескав блян. Вампирите убиваха от хилядолетия, Джошуа му бе казал това, как можеше Марш да го промени? Може би Жулиж беше прав. Природата им ги караше да убиват, както правеше и Абнър моряк. Нищо повече - нямаше как да се превърне в боец. Йорк и Джефърс бяха опитали и си понесоха последствията.