През цялото време обаче Марш не спря да търси. Когато писмата, които Грийн бе изпратил от негово име, не получиха отговор, написаха още. Винаги, когато разполагаше с достатъчно време, посрещаше пристигащите параходи и питаше за „Трескав блян“, за Джошуа Йорк, за Карл Фрам и Уайти Блейк, за Косматия Майк Дън и Тоби Лейнярд. Нае и двама детективи, които прати по долното течение на реката с нареждания да издирят всичко, което могат. Използва и един трик, научен от Джошуа - започна да купува вестници от крайречните райони. Прекарваше нощите си сред колонките с корабни новини, обявленията, списъците с пристигащи и отплаващи параходи, дори четеше вестници от далечни градове като Синсинати, Ню Орлиънс и Сейнт Пол. Посещаваше „Домът на плантатора“ и другите популярни сред моряците места по-често от обичайното и задаваше хиляди въпроси.
Въпреки всичко това не научи нищо. „Трескав блян“ сякаш бе изчезнал безследно, беше се изпарил от реката. Нямаше свидетели. Никой не бе разговарял с Уайти Блейк, господин Фрам или Косматия Майк. Дори не бе чувал за тях. Вестниците не обявяваха пристигането или отплаването на парахода.
- Не е възможно - оплака се Марш на ръководния състав на „Илай Рейнолдс“ седмица преди да потеглят. - Корабът е с дължина триста и шестдесет фута, чисто нов, толкова бърз, че би накарал всеки моряк да гледа след него. Все някой трябва да е забелязал такъв съд.
- Не и ако е потънал - предложи Кет Гроув, ниският, набит боцман на „Илай Рейнолдс“. -На някои места реката е толкова дълбока, че може да погълне цели градове. Може да е потънал с всичко на борда.
- Не - заинати се Марш. Не им бе разказал цялата история. Не виждаше как изобщо би могъл да го направи. Никой от тях не се бе качвал на „Трескав блян“. Нямаше да му повярват. - Не е потънал. Някъде там е, скрит е, но ще го открия.
- Как? - попита Йегър, капитанът на „Илай Рейнолдс“.
- Реката е голяма - призна Марш, - а има и много притоци, по-малки реки и ръкави, които извеждат от нея, скосявания на коритото, улеи за спускане на трупи, чупки и какви ли не места, в които може да се скрие параход, без да бъде забелязан лесно. Не е обаче чак толкова голяма, че да не може да се претърси. Ще започнем от единия край и ще стигнем до другия. Запазете въпросите си за по пътя. Ако стигнем Ню Орлиънс и още не сме го открили, тогава можем да направим същото с Охайо, Мисури, Илинойс, Язу, Ред Ривър и всички други дяволски места, на които може да бъде проклетият кораб.
- Може да отнеме доста време - каза Йегър.
- И какво от това?
Йегър сви рамене, а всички от ръководния състав на „Илай Рейнолдс“ си размениха несигурни погледи. Абнър Марш се намръщи.
- Не си товарете главите да се чудите колко време ще отнеме - тросна се той. - Просто
подгответе парахода, ясно?
- Да, господин капитан - заяви Иегър.
Той бе висок, прегърбен, измършавял старец с тих глас и плаваше на параходи, откакто съществуваха такива. Вече нищо не можеше да го учуди и тонът му издаваше това.
Когато денят настъпи, Абнър Марш облече бялото си капитанско палто с два реда сребърни копчета. Беше му тъкмо по мярка. След това си позволи обилна вечеря в „Домът на плантатора“ - провизиите на „Илай Рейнолдс“ не бяха особено добри, а готвачът можеше само да търка зашрелите тигани на Тоби - и се върна в пристанището.
„Илай Рейнолдс“ подаваше пара, забеляза Марш с одобрение. Хич не беше нещо особено. Беше кораб за горното течение на реката, малък, тесен и нисък, подходящ за плитките потоци, по които търгуваше. Дължината му не превишаваше и една четвърт от онази на изчезналия „Трескав блян“, а широчината - половината. Можеше да поеме около сто и петдесет тона товари, за разлика от големите параходи, които пренасяха хиляди.