„Рейнолдс“ имаше само две палуби. Нямаше тексаска и екипажът отсядаше в предната част на котелната палуба. Всъщност пътници се качваха рядко. Колелото на кърмата се задвижваше от един котел. С други думи, не се отличаваше с нищо. Сега не бе натоварен и Марш виждаше машината пред себе си. Редици от прости, варосани дървени греди, прилични на разкривени, рахитични крайници, поддържаха горните палуби, а колоните под наклонения покрив над откритото пространство по протежението на бакборда бяха ъгловати и неугледни като колчета за ограда. Корпусът за колелото изглеждаше като голяма, кубична дървена кутия. Самото то бе просто жалко - вехто, червено и излющено от употреба. Лоцманската будка приличаше на външен клозет от дъски и стъкло, а ниските комини от черно желязо нямаха никаква украса. „Илай Рейнолдс“ не криеше възрастта си, докато се носеше кротко по водната повърхност. Изглеждаше ужасно износен и дори малко разбалансиран, сякаш всеки момент щеше да се килне настрани и да потъне.
Съвсем не можеше да се мери с големия и могъщ „Трескав блян“, но Марш вече не разполагаше с друго и трябваше да се задоволи с него. Той продължи към парахода и се качи на борда. Подвижното мостче бе много износено от стъпките на безбройни ботуши. Кет Гроув го очакваше в бака.
- Всичко е готово, капитане.
- Кажи на лоцмана, че потегляме - каза Марш.
Боцманът извика заповедта и свирката на „Илай Рейнолдс“ изсвистя. Писъкът й бе пронизителен и жален, безнадежден, но, без съмнение, сърцат, помисли си капитанът.
Той продължи нагоре по тясното, стръмно стълбище към главната каюта, която бе мрачна, клаустрофобична и дълга едва четиридесет фута. На места килимът беше износен, а пейзажите, изрисувани по вратите на каютите - отдавна избледнели и изгубили блясъка си. Целият интериор вонеше на стара храна, кисело вино, масло, цигари и пот. Вътре се носеше неприятна горещина, а простият тавански прозорец бе толкова зацапан, че почти не пропускаше светлина. Когато Марш влезе, Иегър пиеше кафе заедно с лоцмана, който не беше на смяна.
- Маста качена ли е? - попита Марш и Иегър кимна. - Няма кой знае какво друго на борда, като гледам - продължи той.
Старецът се намръщи.
- Мислех, че така искате, капитане. Натоварени, ще сме по-бавни. Ще трябва и да спираме по-често.
Абнър Марш помисли над това и кимна одобрително.
- Добре - каза той. - Правилно. Доставиха ли останалото от багажа ми?
- В каютата ви е - отвърна Негър.
Марш ги остави и се качи в стаята си. Леглото изскърца под тежестта му, когато той седна в ъгъла, отвори пакета и извади пушката и куршумите. Разгледа я внимателно, като прецени теглото, и погледна в цевта. Чувството беше приятно. Може би раните от обикновен пистолет или пушка не представляваха проблем за хората на ногцга, но това не бе просто оръжие. Поръча го специално при най-добрия оръжеен майстор в Сейнт Луис. Беше с къса, дебела, осмоъгълна цев, пригодена за стреляне от кон, и беше способна да спре препускащ бизон -беше предназначена именно за тази цел. Петдесетте специални куршума бяха най-шлемите, които майсторът бе изработвал досега.
„По дяволите - беше му се оплакал той. - Ще направят дивеча на парчета. Нищо няма да остане.“
Като чу тези думи, Абнър Марш само кимна. Пушката нямаше да се слави с точността си, особено в ръцете на Марш, но това не беше и необходимо. От близко разстояние щеше да отнесе усмивката на Дамон Жулиж и да направи проклетата му глава на кайма, без да е нужна кой знае каква прецизност. Марш внимателно я зареди и постави на стената над леглото, където лесно можеше да я достигне с едно движение. Едва тогава се излегна.
И така започна всичко. Ден след ден „Илай Рейнолдс“ все плаваше надолу по течението през дъжд и мъгли, под жежките лъчи на слънцето или с мрачни облаци над него. Спираше във всеки град, параходно пристанище или склад за дърва по пътя за по няколко въпроса. Абнър Марш беше на ветровитата палуба, седнал на дървения стол до старата, пукната корабна камбана, и се взираше в реката час след час. Понякога дори се хранеше там горе. Когато трябваше да си легне, го заместваше капитан Иегър, Кет Гроув или някой от черните сметководители. Така бдението никога не спираше. Когато наблизо преминаваха салове, плоскодънни лодки или други параходи, Марш им викваше: „Ей, вие! Видяхте ли параход с име „Трескав блян“?“. Когато получаваше отговор обаче, той беше все един и същ: „Не, капитане, със сигурност не сме“. Хората по пристанищата и складовете също не знаеха нищо, а реката бе пълна с параходи и денем, и нощем - малки и големи, плаващи на юг или на север или пък затънали в плитчините. Никой от тях обаче не бе „Трескав блян“.