- Какво е това?
- Стихотворение - каза Абнър Марш - Проклето стихотворение.
- Да, но какво означава?
- Означава - започна Марш и затвори книгата, - че Джошуа се чувства тъжен и сразен. Макар че едва ли ще разберете защо, господин Гроув. Важното е, че трябва да търсим параход на име „Озимандий“.
Гроув донесе още един лист хартия.
- Преписах още нещо от вестниците - обясни той и примижа над собствения си почерк. -Да видим, „Ози...“, „Ози...“, каквото е там. Собственикът му е Дж. Антъни.
- Антъни - повтори Марш. - По дяволите, презимето на Джошуа е Антън. По какъв маршрут плават?
- От Начес до Ню Орлиънс, капитане.
- Тази нощ оставаме тук. Утре тръгваме към Начес. Ясно ли е, господин Гроув? Не ща да губя и секунда от деня. Когато проклетото слънце изгрее, искам вече да се подава пара, за да сме готови.
Може би на клетия Джошуа не му беше останало нищо друго, освен отчаянието, но Абнър Марш си имаше сметки за разчистване и когато приключеше с тях, от Дамон Жулиж щеше да остане дори по-малко, отколкото от проклетата статуя в стихотворението94.
92 Бърнсайдски бакенбарди - дълги бакенбарди, сливащи се с мустаците. Носят името на геи Амбрсуз Бърнсайд (1824— 1881), който ги популяризира в САЩ.
93 Цитат от сонета „Озимандий" (1817) на Пърси Б. Шели (1792-1822). Превод Илия Люцканов.
94 Липсващата част от стихотворението по-горе е следната: „Странник непознат от край далечен ми разказа:/ два огромни крака сред пустинята стърчат/ изваяни от камък. Във пясъка до тях/ напукан и полузарит, лежи на мъж ликът./ Усмивката на този лик, надменен и студен/ говори, че ваятелят добре е разгадал/ човека - страстите му и до този ден/ от камъка надничат: страсти на човек без жал".
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
На парахода „Илай Рейнолдс “,
река Мисисипи, октомври 1857
Предната нощ Абнър Марш не бе успял да заспи. Прекара дългите мрачни часове, седнал на стола на ветровитата палуба, с поглед към реката и с гръб към мъждукащите светлинки на Виксбърг. Вечерта бе студена и спокойна, а водата - като черно стъкло. От време на време се появяваше по някой параход, над който се издигаха пламъци, дим и сажди. Такива моменти нарушаваха царящото над водите спокойствие. След това обаче съдът спираше или продължаваше нататък и писъкът на свирката му заглъхваше в далечината. Разкъсаната тъмнина се сгъстяваше и придобиваше отново плътност. Луната бе като сребърен долар, понесен от вълните. До Марш достигаха хрипливи, скърцащи стенания от стария „Илай Рейнолдс“, а от време на време - някой вик, стъпка или песен откъм Виксбърг. Всеки звук бързо потъваше в шумовете на реката, във вълните на безкрайните води, които се надигаха и опитваха да преместят парахода, да го отведат на юг, на юг, където го очакваха хората на нощта и „Трескав блян“. Марш усещаше как като никога го завладява красотата на вечерта, с нейните мрачни изкушения, така типични за куция англичанин, когото Джошуа толкова много харесваше. Капитанът се наклони назад със стола си към старата камбана и се загледа в луната, звездите и реката. Мислеше си, че може би това ще е последният му миг спокойствие. Утре или може би вдругиден щяха да открият „Трескав блян“ и летният му кошмар да продължи.
Съзнанието му бе изпълнено с лоши предчуствия, спомени, видения. Виждаше Джонатоун Джефърс с извадена рапира, толкова самоуверен, но и съвсем безпомощен, след като Жулиж се прониза сам с острието. Чу отново звука, издаден от прекършвагция се врат на сметководителя, спомни си как очилата на приятеля му паднаха и как проблесна тогава позлатата им.
Масивните му ръце стиснаха здраво бастуна. В черната река той съзря и друго: ръчичката, забита на ножа, и капещата от нея кръв, Жулиж, отпиващ от питието на Джошуа, изпоцапаната палка на Косматия Майк, когато тъкмо бе свършил зловещата си работа в каютата. Абнър Марш се страхуваше, страхуваше се повече от всякога. За да прогони призраците, витаещи из нощта, той извика на помощ собствените си блянове. Видя се как стои с пушката за бизони пред вратата на капитанската каюта. Чу рева на оръжието и почувства силния откат. Бледата усмивка и тъмните къдрици на Дамон Жулиж се пръснаха като диня, хвърлена от високо, диня, пълна с кръв. Някак обаче, дори след като лицето го нямаше, а димът от дулото се бе разнесъл, очите оставаха на мястото си. Взираха се в него, приканваха го, пробуждаха нещо: гняв, омраза, мрачни и дълбоки чувства. Бяха черни като самия пъкъл и наситени с червено, бездни, безкрайни и вечни като реката, които го зовяха, подклаждаха желанието му, неговата собствена алена жажда. Носеха се пред него, Абнър Марш се взираше в тях, в знойния им мрак, и намери своя отговор, разбра как да ги погуби. Откри начин далеч по-сигурен от всякакви рапири, колове или пушки за бизони. Огън. На самата река. „Трескав блян“ гореше. Абнър Марш го почувства: ужасният рев, кънтящ в ушите му, по-могъщ от всяка мълния, вихрегците се пламъци, димът, изгарящите трупи и въглища, разхвърляни навсякъде, горещата пара. Облаци бяла смърт обгръщаха кораба, стените се рушаха под огнените езици, наоколо бяха пръснати горящи тела, комините се пропукваха, сгромолясваха, чуваха се писъци, корабът се накланяше и потъваше в реката, пращеше, димеше, овъглени трупове се носеха по водата, с лица надолу. Накрая не остана нищо освен почерняло дърво и един стърчащ над водата комин. В това видение, когато котлите избухнаха, името, написано върху парахода, все още беше „Трескав блян“.