Абнър Марш седеше на избелялата жълта кушетка в лоцманската будка, когато видя града. Той остави чашата си с кафе върху тумбестата печка и се изправи зад кормчията, който маневрираше съсредоточено. Капитанът не му обръщаше внимание, очите му се взираха в далечното пристанище, където двадесет или дори повече параходи навираха муцуните си в Начес-под-хьлма. Беше там точно както предполагаше. Позна го веднага - най-шлемият кораб, на дължина надминаваше останалите с поне петдесет фута. Комините му също се издигаха най-високо. Когато „Илай Рейнолдс“ се приближи, Марш видя, че почти не са го променили. Все още бе предимно в синьо, бяло и сребристо, въпреки че бяха боядисали корпусите на колелата доста безвкусно с яркочервено като устните на някоя курва от Начес. Името беше изписано нескопосано с жълти букви край извивката на корпусите: „ОЗИМАНДИЙ“. Капитанът смръщи вежди.
- Виждаш ли онзи големия? - каза той на лоцмана и му посочи. - Отиди възможно най-близко до него, ясно?
- Да, гус’дин капитан.
Марш погледна с отвращение към града в далечината. Сенките вече се събираха по улиците, а речните води се къпеха в пурпур и злато. Беше облачно, много облачно. Бяха изгубили твърде много време в склада за дърва и плитчините, пък и залезът през октомври идваше по-рано. Капитан Йегър влезе в лоцманската будка, застана до него и добави още нещо към мислите на Марш:
- Не можете да се качите довечера, капитане. Късно е. След по-малко от час ще е нощ Почакайте да съмне.
- За какъв проклет глупак ме вземаш? - каза Абнър. - Разбира се, че ще изчакам. Веднъж направих тая дяволска грешка, няма да се излъжа отново.
В яда си той тропна силно с бастуна по палубата. Негър заговори отново, но Марш не го слушаше. Вместо това все гледаше към големия параход в пристанището.
- По дяволите - каза внезапно. - Какво става? - той посочи напред с хикориновия си бастун. - Пушек. Проклятие, подават пара! Ще отплават.
- Не се тревожете - предупреди го Иегър. - Ако отплават, значи отплават, но ще ги настигнем надолу по реката.
- Движат се през нощта, а денем акостират. Трябваше да се досетя. - Той се обърна към кормчията. - Господин Норман, не акостирайте. Продължете надолу по течението и отбийте в първия склад за дърва по пътя. Почакайте, докато ви подмине онзи кораб. След това продължете след него, доколкото е възможно. Много по-дяволски бърз е от „Рейнолдс“, затова не се притеснявайте, ако го изпуснем. Просто продължете на юг възможно най-близо до него.
- Както заповядате, капитане - отвърна лоцманът.
Той завъртя старото дървено кормило. „Илай Рейнолдс“ скоро се върна в основния поток.
Бяха в склада вече деветнадесет минути, а от двадесет бе нощ когато „Трескав блян“ премина край тях. Марш го побиха тръпки пред вида на огромния параход. Корабът продължи надолу по течението с изящество, тихо и плавно. Това му напомни за движенията на самия Дамон Жулиж. Повечето светлини бяха изгасени. На основната палуба пещите сияеха слабо в червено-розово. Само няколко от първокласните каюти на котелната палуба обаче светеха. Тексаската палуба и лоцманската будка тънеха в мрак. На Марш му се стори, че вижда самотен силует на кормилото, но не бяха достатъчно близо, за да е сигурен. Луната и звездите обливаха с бледо сияние бялата боя и сребристите украшения. Червените корпуси на колелата изглеждаха ужасно. По реката блеснаха светлините на друг параход, който се движеше на север. Двата съда сигнализираха един на друг. Марш би познал свирката по всяко време, но сега тя звучеше по-студено и траурно от преди, като скръбен вопъл, изпълнен с болка и отчаяние.
- Спазвай дистанция - каза Марш на лоцмана, - но не спирай да ги следваш.
Един от докерите развърза въжето, което ги придържаше към пристана на склада за дърва. „Илай Рейнолдс“ погълна вечерята си от смола и борови цепеници и продължи надолу по реката след големия си непокорен братовчед. Минута-две по-късно друг кораб, движещ се към Начес, премина край „Трескав блян“ и продължи към тях с мощен писък на свирката си. „Рейнолдс“ отвърна, но в сравнение с всесилния вой на „Трескав блян“ прозвуча слабо и вяло. Това изпълни Марш със съмнения. Предполагаше, че ще ги изгубят в далечината за минути, но не стана така. „Илай Рейнолдс“ плаваше в калватера на „Трескав блян“ цели два часа. Изпуснаха ги дузина пъти на завоите, но винаги успяваха отново да ги видят. Разстоянието между двата парахода нарастваше, но толкова бавно, че почти не се усещаше.