Търни смръщи вежди и се подчини. Марш погледна към манометъра. Налягането се показваше. Парата запищя в тръбите, но мярката даде резултат: машината се тресеше и блъскаше, сякаш щеше да се разпадне, а колелото се въртеше толкова бързо за пръв път от години - пляс, пляс, пляс, пляс, пляс. Зад себе си оставяше кипяща пяна и караше целият кораб да потрепва, докато го теглеше напред.
Вторият машинист и огнярите танцуваха край машината. Смазваха я с масло и грес и така помагаха на плавните й удари. Изпоцапани с катран, те приличаха на група малки черни маймунки. Пък и се движеха бързо като такива. Нямаха избор. Не беше лесно да се смазват движещи се части, особено при такива обороти.
- ПО-БЪРЗО - изрева Гроув. - По-бързо с маста!
Един едър риж огняр се олюля край пастта на пещта, замаян от жегата. Той падна на колене, но веднага друг застана на мястото му. Боцманът приближи пострадалия и обля главата му с черпак уиски. Огнярят вдигна очи, измокрен и примигващ и отвори уста. Гроув изля още алкохол в гърлото му. След минута вече бе изправен и покриваше с мас боровите цепеници.
Машинистът се намръщи и отвори отдушните тръби за парата. Горещите бели валма засвистяха в нощта. Налягането в котлите намаля и веднага след това започна отново да нараства. Спойките на няколко тръби започнаха да се разтапят, но част от моряците бяха готови да ги закърпят, ако някоя се отвори. Марш бе плувнал целият в пот заради горещата пара и душния дъх на разярената пещ. Навсякъде около него екипажът тичаше, крещеше, хвърляше дърва и мас, наглеждаше пещта, котела, машините. Мотовилката и колелото издаваха ужасяващ рев, пламъците на пещта къпеха всичко в трептяща червена светлина. Беше жежко като в ад: дяволски шумове, неясни движения, дим, пара, опасност. Параходът се тресеше, вибрираше, кашляше като човек, който всеки момент щеше да припадне и издъхне. Въпреки това обаче продължаваше да плава, а тук долу Абнър Марш не можеше да каже или направи нищо повече, за да го накара да се движи по-бързо. Той се качи на бака, щастлив, че се измъква от отвратителната жега долу. Палтото, ризата и панталоните му бяха мокри, все едно тъкмо излизаше от реката. Вятърът подухваше край него и за миг Марш се почувства благодарен за този хлад. Пред себе си видя остров, разделящ реката на две, а отвъд него, на западния бряг, сияеха светлини. Приближаваха ги бързо.
- По дяволите - почти извика Марш - Сигурно правим двадесет мили в час. Проклятие, по-скоро са тридесет.
Сякаш силата на гласа му щеше да направи скоростта реалност. При добри условия „Илай Рейнолдс“ се движеше с осем мили в час. Сега и течението му помагаше. Марш се качи скорострелно по стълбите, прекоси главната каюта и продължи нагоре по ветровитата палуба, за да погледне назад. Ниските, тумбести комини бълваха огън и хвърляха искри навсякъде, а от отдушните тръби се процеждаше пара. Док Търни изпускаше толкова, колкото проклетият котел да не се взриви и да ги отнесе по дяволите. Цялата палуба беше нестабилна. Марш сякаш стъпваше по кожата на нещо живо. Колелото на кърмата се въртеше толкова бързо, че изхвърляше вода като водопад, който тече наопаки. Зад тях „Трескав блян“ тънеше в тъма, дим и огън, бълвани от високите му черни комини, които сякаш се издигаха до луната. Изглежда ги бяха приближили с около двадесет ярда, откакто бе слязъл долу. Капитан Негър пристъпи към Марш.
- Не можем да ги победим - каза той с немощния си глас.
- Трябва ни още пара! Още температура!
- Колелото не може да се върти по-бързо, капитан Марш. Ако Док изпусне пара не когато трябва, котелът ще избухне и ще ни избие. Машината е на седем години, ще се разпадне. Маста свършва. Като не остане, ще сме само на дърва. „Илай Рейнолдс“ е старец, капитане. Накарахте го да танцува като в сватбената си нощ но няма да издържи повече.
- Проклятие - каза Марш и се загледа отвъд колелото. „Трескав блян“ постепенно ги застигаше. - Проклятие.
Йегър беше прав, знаеше го. Марш обърна поглед напред. Приближаваха острова. Основното корито на реката преминаваше от източната му страна. Западният ръкав беше скосен, но по-пряк път. Въпреки разстоянието Марш виждаше как се стеснява, как издължените, разклонени силуети на дърветата се надвесват отвъд бреговете. Капитанът се върна в лоцманската будка.
- Свий към скосеното - каза той.
Кормчията се извърна към него възмутен. В движение такива решения се вземаха от лоцмана. Капитанът можеше да прави предложения, но не и да дава заповеди.
- Не мога, господине. Реката е плитка. Познавам тази отсечка. Не е проходима по това време на годината. Ако тръгна от там, корабът ще заседне до пролетните дъждове.