Валери извика, покосена от ужасна болка. Джошуа отвори очи, приведе се над нея, погали дългите й черни коси и започна да й шепне. Тя заплака.
- Мислех, че си ти, Джошуа. Бледият цар. Мислех, че си дошъл, за да промениш всичко, да ни отведеш - докато говореше, цялото й тяло трепереше. - Градът, татко ми беше казал за града. Има ли го, Джошуа? Градът сред тъмата?
- Тихо - каза Йорк. - Тихо. Губиш сили.
- Има ли го? Мислех, че ще ни отведеш у дома, мили Джошуа. Бленувах за това, бленувах. Бях уморена от всичко. Мислех, че ще ни избавиш.
- Тихо - каза отново Йорк.
Опитваше да й вдъхва сила и увереност, но гласът му издаваше тъга и немощ.
- Бледи царю - шепнеше тя, - ела да ни избавиш Мислех, че си дошъл да ни избавиш
Джошуа Йорк целуна нежно нейните подути, покрити с мехури устни.
- За това дойдох - отвърна той с огорчение, сложи пръст върху устата й, за да я умири, и отново затвори очи.
Абнър Марш гребеше. Реката се носеше покрай тях, слънцето се издигаше над главите им, а вятърът бе наситен с пушек и пепел. Една прашинка попадна в окото му. Той изруга и започна да го търка, докато то не се поду и зачерви. Вече цялото тяло го болеше.
Бяха изминали два часа, когато Джошуа заговори, без да отваря очи. Гласът му беше изпълнен с болка.
- Той е луд. Така е, наистина. Караше ме да се подчинявам, нощ след нощ. Бледият цар, да, мислех си го, мислех, че... но Жулиж идваше отново и отново. Предадох се. Очите му, Абнър, виждал си ги. Мрак, какъв мрак. И старост. Мислех, че е зъл, силен, умен, но разбрах, че не е така. Жулиж не е... Абнър, той просто е луд. Някога сигурно е бил всичко онова, за което го мислех, но сега... той сякаш е в транс. Понякога се събужда, само за кратко, тогава усещаш какъв е бил. Но през повечето време... Абнър, той не се вълнува от кораба, реката, хората, от нищо, случващо се около него. Киселия Били управлява „Трескав блян“, измисля как да пази хората от моя народ. Жулиж рядко дава нареждания, а когато го направи, те са необмислени, дори глупави. Той не чете, не разговаря, не играе шах. Дори се храни с безразличие. Не мисля, че усеща вкус. След като превзе парахода, Жулиж изпадна в някакъв мрачен транс. Прекарва почти цялото си време в каютата, в тъмнината, сам. Били забеляза, че ни следите, не той.
Отначало мислех, че е злодей, цар на мрака, водещ народа си към гибел, но, докато го наблюдавах... той вече е като погинал, той е кух, празен. Поглъща живота на твоя народ, понеже няма свой, дори няма собствено име. Преди се чудех за какво ли размишлява, докато е сам в мрака през всички тези дни и нощи. Сега зная, че дори не мисли. Може би бленува в полусън. Ако е така, значи бленува за смърт, за край. Обитава мрачната, празна каюта, все едно е мавзолей, прокрадва се извън нея само при мириса на кръв. А онова, което прави... безумно е. Той търси гибел. Иска да срещне края, иска почивка. Твърде стар е. Колко ли е уморен...
- Предложи ми сделка - каза Абнър Марш и без да спира с гребането, описа разговора си с Дамон Жулиж.
- Това е само половината от истината, Абнър - заяви Джошуа, щом изслуша всичко. -Щеше да му хареса да те поквари, за да ме подиграе, но това не е било всичко. Можел си да се съгласиш, без да имаш намерение да спазиш уговорката. Да го излъжеш, да чакаш възможност и накрая да го убиеш Мисля, че е очаквал това. Искал е да пофлиртува със собствената си смърт.
Марш смръщи вежди.
- Ако му се мре, може да ни помогне малко повече.
Джошуа отвори очи. Изглеждаха малки и помръкнали.
- Когато опасността е истинска и приближава, това го събужда. Звярът у него... той е стар, глуповат, уморен, но когато е на себе си, се бори отчаяно за живот... силен е, Абнър. Силен и стар. - Джошуа се засмя немощно, изпълнен с шрчилка. - След онази нощ... след като всичко се обърка... питах се отново и отново как се случи така. Жулиж изпи цяла чаша от моята... моята отвара... трябва да е било достатъчно, за да утоли алената жажда, трябва да е било... Не разбирах... винаги се получаваше дотогава, винаги, но не и с Жулиж, не... не и с него. Отначало смятах, че е заради мощта, силата му, злото. След това... след това една нощ той видя въпроса в очите ми, засмя се и ми каза всичко. Абнър, помниш ли... когато ти разказах историята си... когато бях много млад, жаждата не ме застигаше. Помниш ли?
-Да.
- Жулиж е стар, Абнър, стар. Жаждата... не я е изпитвал от години... стотици, хиляди... години... затова питието... не подейства. Не знаех, никой освен него не е знаел, че жаждата може да бъде надживяна, а той... той не я чувстваше... но се хранеше, понеже го искаше заради всичко онова, което наговори през онази нощ. Помниш ли? Силни и слаби, господари и роби, всичко онова. Понякога си мисля... човешкото в него е съвсем кухо, маска... Той е просто едно старо животно, толкова древно, че дори е загубило усета си за вкус към храната, но въпреки това ловува, понеже само това помни, той е само това, звяр. Сказанията на твоя народ, Абнър, вашите истории с вампири... живи мъртъвци, немъртви, носим тези названия в приказките ви. Жулиж... мисля, че за Жулиж всичко това е истина. Дори жаждата липсва. Немъртъв. Студен, кух, немъртъв.