ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Плантацията на Грей,
Луизиана, октомври 1857
Двама слуги свалиха Джошуа Йорк от покритата каруца и го понесоха по широкото вито стълбище към една от стаите горе.
- Някоя по-тъмна - викна им Абнър Марш. - И дръпнете проклетите завеси, ясно? Не м никаква шибана светлина вътре.
Докато плантаторът, синът му и няколко роби бяха навън, за да огледат тялото на Валери, капитанът се обърна за кратко към другарите си. Тоби подкрепяше Фрам през рамо, за да го държи изправен.
- Вие сте изяли нещо развалено, господин Фрам - каза Марш и лоцманът кимна. -Спомнете си какво се случи. Бяхме на „Илай Рейнолдс“ и котелът избухна. Уби всички, да, всички без нас. Потъна напълно, далеч на север, където дълбочината е голяма. Само това знаете, ясно? Останалото ще разкажа аз.
- Не знам ли още нещо? - попита Фрам. - Как, по дяволите, съм се озовал тук?
- Да не ти пука. Просто прави каквото казвам.
Марш им обърна гръб и тръгна нагоре по стълбите, а Тоби помогна на Фрам да седне.
Бяха положили Джошуа Йорк в голямо легло с балдахин. Когато Марш влезе, тъкмо го събличаха. Лицето и ръцете му изглеждаха ужасно изгорени. Дори кожата под дрехите бе почервеняла. Той се пораздвижи, когато сваляха ботушите му, и простена.
- Госп’ди! Изгорял е лошо - каза един от робите и поклати глава.
Марш се намръщи и отиде при прозорците, които бяха широко отворени. Затвори ги и дръпна кепенците надолу.
- Донесете ми одеяло или нещо такова - нареди Абнър. - Ще го сложа тук. Проклетата светлина е твърде силна. Дръпнете и балдахина.
Тонът му, като на всеки капитан от параходния флот, не търпеше възражение. Марш излезе едва когато затъмни възможно най-мнош стаята. Вътре остана една слабовата, съсухрена, чернокожа жена, за да се погрижи за изгарянията на Йорк с билки, мехлеми и студени кърпи.
На долния етаж плантаторът - строг мъж с каменно изражение и здрава челюст, който се представи като Арън Грей - и двама от синовете му бяха седнали на масата с Карл Фрам. Мирисът на храна накара Марш да си спомни откога не бе хапвал нищо. Беше гладен като вълк.
- Седнете при нас, капитане - подкани го Грей.
Марш седна на един от столовете и с радост забеляза, че му поднасят пържено пиле, царевичен хляб, сладък грах и компирчета.
Джошуа се оказа прав за въпросите, но Марш отговори на всичко, докато омиташе чинията си. Семейство Грей го питаха какво ли не. Стига устата му да не беше пълна, трябваше да измисля възможно най-добри отговори. Фрам се извини точно според нарежданията на Абнър - лоцманът все още изглеждаше ужасно - и се съгласи да го заведат в отделна стая, за да полегне. С всеки въпрос Марш започваше да се чувства все по-неудобно. Не беше добър лъжец като някои от познатите му моряци и това ставаше ясно с всяка негова проклета дума. Щом свърши с десерта, Грей и най-шлемият му син вече го наблюдаваха странно.
- Вашият негър е добре - каза вторият син, когато ставаха от масата, - а Робърт отиде да доведе доктор Мур, за да се погрижи за другите двама. В това време Сали ще им помогне. Няма защо да се притеснявате, капитан Марш. Може би ще искате да си отпочинете. Преживели сте много. Загубили сте параход и другарите си.
- Да - съгласи се Абнър Марш Още щом чу тези думи, той почувства изключителна немощ. Не беше спал от почти тридесет часа. - Ще се радвам да го направя.
- Покажи стаята, Джим - каза плантаторът. - Капитане, Робърт ще повика и гробаря заради онази клетница. Тъжно, колко тъжно. Как казвате, че е било името й?
- Валери - отговори Абнър, но съвсем не можеше да си спомни фамилията й. - Валерй Йорк - измисли си той.
- Ще бъде погребана както подобава за една християнка - каза Грей. - Може би предпочитате да я отведете при семейството й?
- Не - отвърна Марш, - не.
- Добре. Джим, отведи капитан Марш горе. Настани го близо до клетия му другар.
- Да, татко.
Абнър дори не забеляза коя стая му отредиха. Спа като пън. Когато се събуди, беше нощ Надигна се вдървено и седна в леглото. Гребането си казваше думата. Ставите му изпукаха. Чувстваше раменете си ужасно схванати. Все едно някой беше удрял ръцете му с тежка дъбова тояга. Той изпъшка и се придвижи бавно към ръба на леглото. Едва свали босите си крака на пода. Всяка стъпка му носеше болка. Той приближи прозореца, отвори го и хладният нощен бриз нахлу в стаята. Откри се малък каменен балкон, отвъд него се простираха редици китайско дърво97 и обширни, пусти полета, окъпани в лунна светлина. В далечината различаваше мъжделивото сияние на запалена захарна тръстика, която продължаваше да бълва дим. Още по-нататък се намираше реката, която слабо блещукаше. Марш потръпна, затвори прозореца и се върна в леглото. В стаята вече беше хладно, затова той придърпа завивките и се обърна настрани. Лунните лъчи гцрихираха светлосенките навсякъде. На бледата светлина обзавеждането бе придобило необичаен вид. Не можеше да заспи. Мислеше си за Дамон Жулиж и „Трескав блян“, тревожеше се дали параходът още се намира там, където го бе видял за последно. Валерй също не напускаше съзнанието му. Беше видял всичко, когато я извадиха изпод лодката. Грозна гледка. Нямаше как някой да разбере, че по-рано е била прекрасна, бледа, изящна, чувствена, с пленителни теменужени очи. Абнър Марш изпитваше тъга, въпреки че не разбираше защо. Снощи бе опитал да я убие с пушката си за бизони. Светът е ужасно странно място, мислеше си той, особено щом толкова много може да се промени само за ден.