Дори без килим, огледала и мебели, просторната главна каюта изглеждаше разкошно. Те продължиха да се разхождат мълчаливо из залата. На трепкащата светлина от фенера се откриваха фрагменти, които миг по-късно тъмнината поглъщаше отново. Извитите греди на сводестия таван бяха резбовани и изрисувани с всякакви детайли, фини като на скъпа дантела. От всяка страна на вратата, водеща към главната каюта, се разполагаше стройна редица тънки колони, украсени с изящни орнаменти. Черният мрамор на бара беше набразден от дебели жилки. Гланцирано тъмно дърво. Два реда полилеи, всеки с по четири големи кристални глобуса, висяха на тънка като паяжина кована желязна нишка. Нуждаеха се само от масло и пламък, за да залеят целия салон и огледалата със светлина.
- Каютите са твърде малки - каза неочаквано Катрин, - но тази зала е огромна.
- Каютите са големи, мадам - отвърна й Марш. - Осем на осем фута. Обикновено са по шест. Все пак сме на параход - той се извърна и вдигна бастуна, за да посочи нещо. -Сметководителят ще е ей там. Кухнята и умивалнята се намират до корпусите на колелата. Вече знам и кой ще е готвачът. Работеше на моята „Госпожица Лиз“.
Таванът на котелната палуба служеше за под на ветровитата34. Тръгнаха нагоре по тясното стълбище и се озоваха пред високите черни комини. След това продължиха нагоре по друго стълбище и се качиха до тексаската палуба, която се простираше между корпусите за колелата.
- Каютите на екипажа - каза Марш, без да им отделя особено внимание.
Лоцманската будка се намираше върху тексаската палуба. Той ги поведе вътре. От там се виждаше цялата корабостроителница, всички по-малки кораби, гушещи се в мъглата, черните води на река Охайо отвъд тях и дори отдалечените светлини на Луисвил, мъждукащи призрачно сред валмата. Вътрешността на просторната лоцманска будка беше луксозна. Прозорците имаха кристалночисти стъкла, осигуряващи ясна видимост, и стъклопис около тях. На светлината от фенера тъмното дърво лъщеше, а полираното сребро хвърляше бледи студени отблясъци.
И точно тук беше кормилото. Виждаше се само горната му половина. Бе толкова голямо, че стигаше до челото на Марш. Долната му част минаваше през жлеб в пода. Беше изработено от черен тик, студен и гладък, а ръкохватките му имаха сребърен обков, приличаше на жартиери на танцьорка в кабаре. Кормилото сякаш плачеше за ръцете на лоцман.
Джошуа Йорк се приближи до него и прокара бледата си длан по черното дърво и среброто. След това го хвана, сякаш сам беше кормчия. Остана така за миг. Сивите му очи помръкнаха, докато се взираха в необичайната за юни мъгла. Другите не продумаха. За секунда Абнър Марш сякаш почувства, че параходът се понася по черните води и въображението му го поведе към едно невероятно и безкрайно пътешествие. Джошуа Йорк се обърна към него и наруши мълчанието.
- Абнър - каза той, - искам да се науча как да кормувам. Ще ми покажеш ли как го правят лоцманите?
- Лоцманите? - отвърна Марш изненадан.
Лесно можеше да си представи как Йорк влиза в ролята на собственик и капитан, но управлението беше нещо по-различно. Някак обаче въпросът го предразположи към съдружника му Марш го разбираше напълно, понеже познаваше копнежа да бъдеш кормчия.
- Е, Джошуа - каза той. - Аз съм заставал на кормилото и това е най-върховното чувство на света. Да си капитан, ней нищо в сравнение с това. Ней обаче нещо, дето можеш да направиш просто ей така, ако ме разбираш.
- Кормилото изглежда просто за усвояване - отвърна Йорк.
Марш се засмя.
- По дяволите, така е. Не бива обаче да изучиш кормилото, а реката, Йорк, реката. Старата Мисисипи. Самата нея. Осем години съм бил лоцман, преди да си купя свой кораб. Имах разрешително за горното течение на Мисисипи и Илинойс. Не и за Охайо и долното течение. Въпреки всичко, дето знаех за параходите, нямаше как да кормувам и да оцелея по тия реки. Не ги познавах. Трябваха ми години да изуча другите, а ученето никога не свърши. От толкова време не съм бил на кормилото, че ще трябва да започна отначало. Реките се променят, Джошуа, така си е. Дори на втория път вече не са същите. Трябва да познаваш всеки инч.