Марш пристъпи към кормилото и също постави ръка върху него грижовно.
- Сега обаче мисля да застана тук поне веднъж. Толкова отдавна бленувам за този кораб, че не бих пропуснал. Като се изправим срещу „Еклипс“, ще отида за малко в лоцманската будка. Мда. Но тоя параход е твърде величествен за нещо, различно от стокооборота на Ню Орлиънс, а това означава - долното течение на реката. Ще трябва да изуча всеки проклет фут. Отнема време и доста труд. - Марш погледна към Йорк. - Сега, като знаеш всичко това, още ли искаш да си кормчия?
- Можем да се учим заедно, Абнър - отвърна Йорк.
Другарите на Джошуа вече ставаха неспокойни. Поглеждаха ту през един прозорец, ту през друг. Браун непрестанно прехвърляше фенера от дясната си ръка в лявата, а Симж изглеждаше мрачен като труп. Смит каза на Йорк нещо на техния си чужд език и последният кимна.
- Трябва да се връщаме - каза той.
Марш хвърли още един поглед на всичко. Дори в този миг не му се тръгваше, но накрая ги изведе от лоцманската будка. Когато почти бяха преминали по част от пътя през корабостроителница, Йорк се обърна, за да види отново парахода, положен върху неговия степел35 . В тъмата корабът изглеждаше съвсем блед. Останалите също спряха и зачакаха мълчаливи.
- Познат ли ти е Байрон? - попита Йорк.
Марш се замисли за миг.
- Познавам един Блекджек Пит. Беше кормчия на „Великият турчин“. Май фамилията му беше Брайън.
Йорк се усмихна.
- Не Брайън, а Байрон. Лорд Байрон, английски поет.
- А - възкликна Марш. - Тоя. Съвсем не съм по поезията. Сякаш съм го чувал обаче. Беше куц, нали? И си падал доста по жените.
- Същият, Абнър. Забележителен човек. Веднъж имах щастието да го срещна. Параходът ме накара да си спомня за едно от неговите стихотворения.
Той започна да рецитира:
- Байрон пише за някоя дама, разбира се, но стихът подхожда и на нашия кораб, нали? Виж го, Абнър! Какво мислиш?
Абнър Марш не знаеше какво да каже. Моряците по параходите обикновено не редяха стихове и той нямаше представа какво да отговори на първия, когото бе чул да го прави.
- Много интересно, Джошуа - продума той.
- Как ще се казва? - попита Йорк. Още се взираше в кораба с лека усмивка. -Стихотворението не ти ли подсказва нещо?
Марш се намръщи и отвърна раздразнено:
- Няма да го кръстим на някакъв куц англичанин, ако това си намислил.
- Не - отвърна Йорк. - Нямах това предвид. Мислех за нещо като „Смуглата лейди“37 или...
- Мен пък друго ми дойде на акъла - каза Марш. - Ний сме Параходно дружество „Река Треска“, а тоя параход е всичко, за което някога съм бленувал - той вдигна хикориновия си бастун и посочи корпуса на колелото от тяхната страна. - Там ще го напишем с големи букви в синьо и сребърно, бая красиво ще е: „Трескав блян“ - той се усмихна. - „Трескав блян“ срещу „Еклипс“. Ще говорят за това съперничество поне докато сме живи.
Само за миг нещо необичайно блесна в сивите очи на Джошуа Йорк, но изчезна също толкова бързо, колкото се беше появило.
- „Трескав блян“ - каза той. - Не мислиш ли, че е малко... зловещо? Звучи ми като болест, треска, смърт, кошмари. Като сънища, които не бива да бъдат сънувани, Абнър.
Марш се намръщи.
- Не знам за т’ва. Мен ми харесва.
- Дали хората ще се качат на кораб с такова име? Някои казват, че на параходите се хваща тиф и жълта треска. Няма ли да им напомним за това?
- Качваха се на моя „Милата Треска“ - отвърна Марш. - Качваха се и на „Бойният орел“, и на „Призрак“, дори на кораби с имена на червенокожи индианци. Ше се кач’ат.
Слабоватият, блед Симж каза нещо. Гласът му стържеше като ръждив пирон. Езикът, на който заговори, звучеше необичайно, не беше онзи, на който мърмореха Смит и Браун. Щом чу думите му, Йорк придоби замислено изражение, макар че все още изглеждаше притеснен.
- „Трескав блян“ - повтори той. - Мислех си за някое... по-здравословно име, но Симж ми отвори очите. Така да е, Абнър. Нека е „Трескав блян“.
- Добре - отвърна Марш.
Йорк кимна разсеяно.
- Нека утре се срещнем на вечеря в „Галт Хаус“ в осем. Ще планираме пътуването до Сейнт Луис, ще обсъдим екипажа и продоволствията. Стига да си съгласен, разбира се.