Едва когато светлините на Луисвил и Ню Олбани изчезнаха зад тях и „Трескав блян“ продължи да плава между тъмните и пусти брегове, Абнър Марш разбра, че Джошуа Йорк се бе качил в лоцманската будка и стоеше до него.
Той беше безупречно облечен в чисто бели панталони и фрак, тъмносиня жилетка, бяла риза с многобройни дипли и орнаменти и синя копринена вратовръзка. Верижката на джобния му часовник, увиснала от жилетката, беше сребърна, а на един от белите му пръсти имаше голям пръстен от същия метал, украсен с бляскав син камък. Бяло, синьо и сребро. Такива бяха цветовете на „Трескав блян“ и Йорк изглеждаше като част от него. В лоцманската будка висяха завеси в яркосиньо и сребърно. Голямата кушетка и линолеумът също бяха сини.
- Ама че добре си се пременил, Джошуа - каза му Марш.
Йорк се усмихна.
- Благодаря ти - отвърна той. - Стори ми се подходящо. И ти изглеждаш чудесно.
Марш си беше поръчал ново капитанско палто с лъскави месингови копчета и шапка, на която със сребърна нишка беше избродирано името на кораба.
- Да - отвърна Абнър. Никога нямаше настроение за комплименти. Възприемаше по-лесно ругатните. - Беше ли станал, като тръгнахме?
Йорк бе проспал по-голямата част от деня в капитанската каюта, намираща се на тексаската палуба. В това време, с пот и притеснения, Марш изпълняваше всички първостепенни капитански задължения. С времето той беше свикнал с начина на живот, демонстриран от Йорк и сподвижниците му: те будуваха през нощта и спяха денем. Не познаваше други, които го правят, а веднъж, когато попита Йорк за това, той му отвърна отново с последния ред на онзи стих: „що раят на деня не подари“.
- Бях на ветровитата палуба, точно пред комините, и наблюдавах всичко. Там доста захладня, когато потеглихме.
- Бързите параходи сами си правят вятъра - отвърна Марш. - Горещината в пещта е без значение. Там горе винаги е хладно. Понякога ми става бая мъчно за тия долу, на основната палуба, но, по дяволите, плащат само по долар.
- Разбира се - съгласи се Джошуа Йорк.
В същия миг се чу шум като от сблъсък и корабът се разтресе.
- Какво беше това? - попита Йорк.
- Вероятно минахме над дънер от някое паднало дърво - отвърна Марш. - Нали така? -попита той кормчията.
- Закачихме го - отвърна той. - Да ни ва е яд, капитане. Няма повреди.
Абнър Марш кимна и се обърна отново към Йорк.
- Е, да слезем ли в главната каюта? Пътниците ще щъкат нагоре-надолу. Това е първа вечер на кораба. Можем да се видим с някои от тях, да поговорим, за да сме наясно, че всичко е наред.
- С удоволствие - отвърна Йорк. - Първо обаче, ще дойдеш ли в каютата ми за едно питие? Трябва да отбележим отплаването, нали?
Марш сви рамене.
- Питие? Че защо не. - Той отдаде чест на кормчията. - Лека вечер, господин Дейли. Ще им кажа да ви донесат кафе, в случай че ви се допие.
Двамата съдружници излязоха от лоцманската будка и се запътиха към капитанската каюта. Спряха само за миг, докато Йорк отваряше вратата. Беше настоял неговата стая, а и всички останали каюти на кораба да имат здрави ключалки. Марш смяташе, че това е странно, но нямаше причина да не се съгласи. Все пак Йорк не беше привикнал към живота на параход, а и повечето му други желания бяха разумни като всичкото сребро и огледалата, които правеха толкова пищен салона.
Каютата на Йорк беше три пъти по-голяма от останалите на дължина и два пъти - на ширина. Спрямо обичайното за параходите бе огромна. Абнър Марш влизаше за пръв път, след като Йорк се бе настанил в нея, и я огледа с любопитство. Двете маслени лампи изпълваха стаята с уютна светлина. Продълговатите прозорци, украсени със стъклописи, бяха скрити зад кепенци и черни кадифени завеси, наситени и меки на вид, така както бяха осветени от лампата в каютата. В ъгъла стоеше висок шкаф с чекмеджета и леген с вода върху него. На стената висеше огледало със сребърна рамка. Имаше тясно, но удобно на вид пухено легло, два кожени фотьойла и голямо писалище от палисандър39 с много чекмеджета, места за книги и шкафчета, което стоеше до стената. Над него бе закачена стара карта на река Мисисипи. Счетоводни книги с кожена подвързия и купища вестници покриваха бюрото - още една от странностите на Джошуа Йорк. Той четеше извънредно голямо количество вестници откъде ли не: от Англия, както и такива на чужди езици, и, разбира се,
„Трибюн“ на господин Грийли40, и „Хералд“41 от нюйоркските, всички вестници от Сейнт Луис и Ню Орлиънс, всякакви седмичници от крайречните градове. Всеки ден му носеха цели пакети с вестници, а също и книги. В каютата му имаше висока претъпкана секция. Още томове бяха наредени върху масичката до леглото, заедно с полуразтопена свещ за четене до тях.