Абнър Марш не си губеше времето да разглежда книгите. До секцията имаше дървена стойка за вино с двадесет-тридесет бутилки, облегнати настрани. Той се насочи право натам и взе една от тях. Нямаше етикет, а течността беше наситено червена, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Тапата беше запечатана с лъскав черен восък.
- Имаш ли нож? - попита той и се извърна към Йорк с бутилката в ръка.
- Едва ли държиш толкова на тази реколта, Абнър - каза Йорк, който държеше табла с два сребърни бокала и кристална гарафа. - Разполагам с отлично шери. Защо не опитаме него?
Марш се поколеба. Шерито на Йорк винаги беше добро и съвсем не смяташе да го отминава, но, доколкото познаваше Джошуа, реши, че виното, което държи в личната си каюта, трябва да е върховно. Пък и беше любопитен. Той прехвърли бутилката от едната си ръка в другата. Течността вътре се движеше полека, по гъстота напомняше на сладък ликьор.
- Но какво е? - попита Марш намръщен.
- Домашно питие - отвърна Йорк. - Донякъде вино, донякъде бренди, донякъде ликьор, но на вкус не прилича на нито едно от тях. Рядко срещана напитка, Абнър. С моите спътници сме привързани към него, но повечето хора не го харесват. Сигурен съм, че предпочиташ шери.
- Ами - каза Марш и вдигна бутилката, - сигурен съм, че това, дето го пиеш, ще хареса и на мен, Джошуа. Признавам, шерито ти е добро. - Той придоби ведро изражение. - Да кажем, че не бързаме за никъде, пък аз съм бая жаден. Защо не опитаме и двете?
Джошуа Йорк се засмя сърдечно и мелодично.
- Абнър, ти си уникат. Ненадминат! Харесваш ми. Няма обаче да харесаш моето питие. Щом настояваш, нека опитаме и двете.
Йорк постави таблата на масичката и с Марш седнаха на двете кожени кресла. Абнър подаде виното, или каквото там беше. Приятелят му извади отнякъде ножче с дълго сребърно острие и дръжка от слонова кост. След това отряза восъка и с едно ловко движение заби острието в тапата и я изкара с пукот. Питието се стичаше бавно в сребърните бокали като червеникаво-черен мед, непрозрачен и изпълнен със ситни, тъмни на цвят, частици. Сигурно беше силно. Марш го поднесе към лицето си и помириса. От алкохола очите му се насълзиха.
- Да вдигнем тост - каза Йорк и направи жест с бокала си.
- За всички пари, които ще направим - пошегува се Марш.
- Не - отвърна строго Йорк.
Абнър реши, че сивите му демонични очи бяха изпълнени с дълбока печал. Надяваше се, че няма отново да рецитира поезия.
- Абнър - подхвана отново Йорк. - Знам какво означава „Трескав блян“ за теб. Искам да разбереш какво означава и за мен. От днес започвам един съвършено различен живот. Ти и аз, ние заедно, направихме този параход такъв, какъвто е, но след време ще го превърнем в легенда. Винаги съм се възхищавал на красотата, Абнър, но за първи път през дългия си живот аз съм неин създател, или поне съм помогнал в сътворението й. Чувството да покажеш на бял свят нещо толкова прекрасно е удивително. Особено за мен. Благодарен съм ти за всичко - и той вдигна бокала си. - Да пием за „Трескав блян“ и всичко, което той въплъщава, приятелю - красотата, свободата, надеждата. За нашия кораб и за един по-добър свят!
- За най-бързия параход по реката! - отвърна Марш и отпиха заедно.
Абнър се задави. Специалното питие на Йорк прогори гърлото му като жарава и разпростря горещината си по цялото му тяло. Сладостта му бе почти горчива, а мирисът-толкова неприятен, че дори парливостта и наситеният вкус не можеха да го прикрият. Сякаш нещо беше загнило в бутилката.
Джошуа Йорк изпи съдържанието на бокала си на един дъх с изпъната назад глава. След това го остави настрани, изгледа Марш и се разсмя.
- Виж си изражението, Абнър, каква забележителна гротеска! Няма нужда да бъдеш учтив. Предупредих те. Искаш ли от шерито?
- Мисля, че да - отвърна Марш. - Мисля, че да.
По-късно, когато две пълни чаши шери отмиха вкуса от питието на Йорк, двамата започнаха да разговарят.
- Какво правим, след като стигнем Сейнт Луис, Абнър?
- Ще търгуваме в Ню Орлиънс. Няма нищо по-подходящо за толкова голям параход.
Йорк поклати нетърпеливо глава.
- Зная, Абнър. Чудех се как възнамеряваш да осъществиш бляна си да победиш „Еклипс“. Ще го потърсиш за състезание? Аз съм съгласен, стига да не ни забави прекалено много или да ни отклони от пътя.