Вълнението на Абнър Марш нарастваше все повече при мисълта, че би могъл да изпревари този кораб. Изведнъж му хрумна, че Джошуа не би пропуснал нещо подобно, независимо дали се прави на спящата красавица или не. Капитанът се втурна към каютата на Йорк, решен да го изкара от там. Почука силно по вратата с дръжката на бастуна. Никой не му отвърна. Удари отново, но този път по-силно.
- Ехо - викна той. - Ставай, Джошуа, ще има надпревара!
От каютата на Йорк не се чу нито звук. Марш опита да отвори, но беше заключено. Разтресе вратата, заблъска по стените, почука по закритите прозорци, крещеше, но без никакъв ефект.
- По дяволите, Йорк - каза накрая. - Ставай, че всичко ще изпуснеш.
Тогава му хрумна нещо и се върна до лоцманската будка.
- Господин Кич - викна той. Когато използваше цялата сила на дробовете си, Абнър Марш можеше да крещи като никой друг. Кормчията надникна от вратата и се вгледа в него. - Надуй свирката - каза Марш. - Надувай, докато не ти махна да спреш. Ясно?
Той се върна при заключената врата и отново заблъска. Изведнъж парната свирка проеча. Веднъж. Втори път и после трети. Продължителни екове, изпълнени с ярост. Марш удряше с бастуна си. Накрая вратата се отвори.
Капитанът се вгледа в очите на Йорк и остана със зяпнала уста. Свирката изпищя отново и той махна бързо с ръка. Всичко утихна отново.
- Влез вътре - прошепна студено Джошуа Йорк.
Марш го послуша и съдружникът му затвори вратата зад него. След това чу превъртането на ключ. Не го видя обаче. Не видя нищо. В каютата на Йорк беше тъмно като в рог. През вратата и закритите със завеси и кепенци прозорци не се процеждаше нито лъч светлина. Марш се чувстваше все едно е ослепял. В съзнанието му обаче тлееше едно видение -последното нещо, което бе видял, преди да го погълне тъмнината: Джошуа Йорк, гол като в деня на раждането си, с мъртвешки бледа кожа - също като алабастър, устни - разкривени в животински гняв, и очи като тъмносиви проходи към ада.
- Джошуа - каза Марш, - може ли да светнеш, или да дръпнеш завесите? Не виждам.
- Аз виждам отлично - чу се гласът на Йорк някъде зад него. Марш не го чуваше да помръдва. Той се обърна и тръгна слепешката. - Стой мирен - нареди Йорк с такава деспотичност и гняв, че съдружникът му нямаше друг избор, освен да го послуша. - Ще ти дам свещ, преди да си изпочупил всичко.
В другия край на стаята блесна клечка кибрит. Йорк запали свещта си за четене и след това седна на разхвърляното си легло. Някак си беше обул чифт панталони, но изражението му изглеждаше строго и плашещо.
- Ето - каза той. - Защо дойде? Предупредил съм те, че трябва да имаш важна причина!
Марш почувства гняв у себе си. Никой не говореше така с него. Никой.
- „Южняк“ е точно до нас, Йорк - процеди той. - Това е най-бързият кораб по тая река. Има си рога и всичко останало. Реших да го догоня и предположих, че ще искаш да гледаш. Ако не смяташ това за достатъчно сериозна причина, значи нито си бил, нито ще станеш истински моряк! И не се дръж така с мен, ясно?
Нещо тлееше в очите на Джошуа Йорк. Той понечи да се изправи, но спря и се обърна.
- Абнър - каза той намръщен и прекъсна за кратко. - Съжалявам. Не исках да се отнеса неуважително или да те изплаша. Намеренията ти са добри.
Марш се сепна, щом осъзна, че ръката му се е свила яростно в юмрук. Отпусна я. Йорк прекоси мрачната стая с няколко бързи крачки. На бюрото му стоеше бутилка от любимото му питие, същата, която Марш го бе накарал да отвори снощи. Той наля бокала си догоре, отметна глава и го изпи наведнъж.
- Ех - въздъхна той тихо и се обърна отново към Марш. - Абнър, дадох ти кораба на твоите блянове, но това не беше подарък. Сключихме сделка. Трябва да се подчиняваш на заповедите ми, да зачиташ ексцентричността ми, да не задаваш въпроси. Ще спазиш ли уговорката?
- Държа на думата си - каза той отчетливо.
- Добре - отвърна Йорк. - Слушай сега. Имаш добри намерения, но не е правилно да ме събуждаш по този начин. Не го прави повече. Никога. Независимо от причината.