- Ще пречи на господин Жулиж. Пък и аз не мога да ви дам пари. Наистина ли ше повярвате на глупостите, дето ги разказват две чернилки?
Мъжът се намръщи, без да спира да дъвче тютюна си.
- Негърските истории са едно на ръка - каза той накрая. - Зная обаче, че и те казват по нещо вярно от време на време. Ся, както казахте вие, господин Кисел Били, ще почакаме господин Жулиж да се прибере. Ама не мислете, че ще се оставим да ни лъжат - и той потупа пищова на колана си. - Ще поседим тук с това приятелче. Момчето ми също има един. И с ножовете се оправяме добре. Ясно е, нали? Тия негри ни казаха всичко за онова ножче, дето го криеш зад гърба си, тъй че не посягай там, ужким да се почешеш, че да не ’земат и нас да ни засърбят пръстите. Нека само почакаме и да бъдем приятели.
Киселия Били изгледа ловеца на роби със студените си очи, но грамадният мъж нямаше достатъчно ум дори да забележи.
- Да чакаме вътре - каза Типтън, докато държеше ръце далеч от кръста си.
- А така - каза събеседникът му и слезе от коня. - Аз съм Том Джонстън, между другото, а Ева е синът ми Джим.
- Господарят Жулиж ще се радва да ви срещне - отвърна Киселия Били. - Вържете си конете и доведете негрите вътре. Внимавайте със стълбите, поизгнили са.
Когато я повлякоха към къщата, жената изплака, но Джим Джонстън я удари през устата и тя отново замълча.
Киселия Били ги поведе към библиотеката и дръпна тежките завеси, за да влезе малко светлина в мрачната, покрита с прах стая. Робите седнаха на пода, а двамата ловци се настаниха върху големите кожени фотьойли.
- Това вече е друга работа - каза Том Джонстън.
- Всичко е изгнило и прашасало, тате - заяви младежът. - Тъй казваха и негрите.
- Бре, бре - възкликна Киселия Били и гледаше към робите. - Бре, бре. Господин Жулиж няма да остане доволен, че сте разнасяли такива неща за неговия дом. Заслужавате си камшика.
Големият черен мъж - Сам, събра достатъчно смелост, за да го изгледа намръщено.
- Ник’ъв камшик не ме плаши!
Киселия Били се усмихна.
- Има и по-лоши неща от камшика, Сам. Наистина има.
Лили не можа да се сдържи при този намек.
- Право ви говори, гус’дарю Джим. Послушайте го. Да си ходим преди мръкнало. С баща ви ще сте ни гус’дари. Ще работим много здраво за вас, наистина. Няма да бягаме. Добри негри сме. Никога няма да бягаме, ама... ама... не чакайте до мръкнало, гус’дарю, не чакайте. Късно ще е тогава.
Момчето я удари силно с дръжката на пистолета. По страната й се образува червенина и тя падна назад върху килима. Остана там, разтреперана и обляна в сълзи.
- Затваряй си черната лъжлива уста - каза той.
- Искате ли питие? - попита го Киселия Били.
Часовете минаваха. Вече бяха изпили две бутилки от любимото бренди на Жулиж. Гаврътваха го, сякаш беше евтино уиски. Хапнаха, а след това и поговориха. Киселия Били не се включваше често в разговора. Само понякога задаваше по някой въпрос на Том Джонстън, за да го предразположи. Той беше съвсем пиян, горделив и обожаваше звука на собствения си глас.
Ловците на роби изглежда работеха край Наполеон, Арканзас, но не се задържаха дълго там. Често им се налагаше да пътуват. Оказа се, че има „гус’жа Джонстън“, но тя стояла вкъщи с дъщерята. Не й казвали много за дейността си.
- Жената няма що да знае де ходи мъжът й, нито к’во прави. Казваш т’ва-онова само да видиш дали ше та занимава с въпроси защо закъсняваш. Ако го прави, я пошляпваш - Той се изплю. - Като не казваш нищо, се радва, като са покажеш.
Джонстън остави у Киселия Били впечатлението, че предпочита да чука негърски курви, така че съвсем не се интересуваше какво става с жена му.
Навън слънцето се скриваше на запад.
Когато сенките в стаята се издължиха, Киселия Били стана да дръпне завесите и запали няколко свещи.
- Ще отида да доведа господин Жулиж - каза той.
Младият Джонстън пребледня и се обърна към баща си.
- Тате, не чувам кон отвън - заяви той.
- Почакайте - намеси се Киселия Били Типтън.
След това излезе, прекоси тъмната, пуста бална зала и се изкачи по голямото стълбище. На горния етаж влезе в просторната спалня с широки френски прозорци и пищно украсено легло с балдахин от черно кадифе.
- Господин Жулиж - каза тихо той от вратата.
В стаята беше тъмно и задушно.
Нещо надникна иззад балдахина. Кадифените завеси бяха дръпнати. Дамон Жулиж се появи блед, мълчалив и студен. Черните му очи сякаш можеха да посегнат към Киселия Били и да го пронижат.
- Да, Били? - чу се шепот.