Том Джонстън нададе нечленоразделен животински вой. Отне му доста време да реагира. Накрая дръпна петлето на пистолета и се прицели. Ален застана пред него, а в същия миг Жан и Венсан се оказаха зад гърба му. Студените като лед ръце на Раймонд и Смития се плъзнаха по гърба му. Джонстън ги наруга и стреля. За миг блесна ярка светлина и се разнесе пушек и мирис на барут. Тънкият като вейка Ален се олюля и падна на замята, съборен от силата на куршума. Тъмночервена кръв обагри бялата му риза. Ален се надигна и опипа гърдите си. Ръката му бе покрита с кръв. Раймонд и Смития вече бяха хванали здраво Джонстън. Жан взе оръжието му с едно плавно и спокойно движение. Едрият червендалест мъж не се съпротивляваше. Взираше се в Ален. Кръвта спря, той се усмихна, разкривайки дългите си бели, страховити и остри зъби. Стана и приближи.
- Не - извика Джонстън - Не. Гръмнах та, мъртъв си, гръмнах та.
- Негрите понякога говорят истината, господин Джонстън - каза Киселия Били Типтън. -Цялата истина. Трябваше да ги послушате.
Раймонд бръкна под шапката на Джонстън, сграбчи здраво косата му и я дръпна рязко, за да изпъне гърлото на мъжа. Ален се засмя и го разкъса със зъби. Другите също се приближиха.
Киселия Били Типтън извади ножа си и пристъпи бавно към негрите.
- Хайде - каза им той. - Тая вечер господин Жулиж няма да се занимава с вас, но повече никъде няма да бягате. Отивате в мазето. Хайде, побързайте или ще ви оставя при тях.
След тези думи те закрачиха напред точно както очакваше Киселия Били.
До тясното мазе се стигаше през вратичка под килима. Почвата в тези части на страната беше твърде влажна, за да се направи нормално мазе, но това и нямаше вид на такова. На пода имаше два инча застояла вода, таванът беше толкова нисък, че човек не можеше да стои изправен, а зеленикав мухьл покриваше стените. Киселия Били окова негрите здраво и толкова близо един до друг, че можеха да се докосват. Реши, че е постъпил много мило. Даже им донесе топла вечеря.
След това той също похапна и изпи каквото бе останало във втората бутилка бренди, която двамата Джонстън бяха отворили. Тъкмо привършваше, когато Ален влезе в кухнята. Кръвта по ризата му беше засъхнала, върху нея се виждаше обгоряла дупка от изстрела. Като изключим това, изглеждаше както обичайно.
- Свърши се - каза Ален. - Жулиж те очаква в библиотеката.
Киселия Били дръпна чинията си и тръгна натам. Когато мина през трапезарията, забеляза, че ще има нужда от почистване. Адриен, Кюрт и Арманд се наслаждаваха на по чаша вино сред мрака и тишината. Телата - или каквото беше останало от тях - лежаха в краката им. Някои от другите разговаряха в гостната.
В библиотеката цареше пълен мрак. Киселия Били очакваше да завари Дамон Жулиж сам, но щом влезе, видя два неясни силуета в сенките. Той остана да почака на вратата.
- Повече никога не води такива хора в библиотеката - каза му Жулиж. - Бяха мръсни. Още мирише.
Киселия Били усети как страхът го пронизва.
- Да, господине - каза той и погледна към стола, откъм който идваше гласът на господаря му. - Съжалявам, господин Жулиж.
Настана кратко мълчание.
- Затвори, Били. Ела тук. Можеш да вземеш и лампата.
Тя беше направена от червеникаво стъкло. Пламъкът й обагряше стаята в цвят на съсирена кръв. Дамон Жулиж седеше върху стол с висока облегалка. Беше подпрял брадичка с върховете на фините си дълги пръсти, а на лицето му личеше лека усмивка. На стола от дясната му страна седеше Валери. Ръкавът на роклята й се бе разкъсал при борбата, но сякаш не бе забелязала. На Киселия Били му се видя, че е по-бледа отпреди. На няколко фута разстояние Жан стоеше изправен до друго кресло и въртеше непрестанно масивния златен пръстен на ръката си. Изглеждаше сякаш едва обуздава нервите си.
- И той ли трябва да е при нас? - попита Валерй.
Тя хвърли бегъл, презрителен поглед към Били с теменужените си очи.
- Валерй - отвърна Жулиж и протегна ръка, за да поеме дланта й. Тя потръпна и стисна силно устни. - Повиках Били, за да те успокои.
Жан събра смелост и погледна намръщено към Типтън.
- Този Джонстън има жена.
„Значи затова било всичко“ - помисли си Били.