- Страх ли те е? - отправи той въпроса си към Жан, който не беше сред любимците на Жулиж. По тази причина можеше да го подиграва. - Имаше жена, но няма защо да се притеснявате. Никога не е споделял с нея къде отива и кога ще се прибере. Няма да го търси тук.
- Това не ми харесва, Дамон - изсъска Жан.
- А робите? - попита Валери. - Били са навън две години. Онези знаеха някои неща от тях. Това е опасно. Сигурно са разказали и на други.
- Били? - каза Жулиж.
Типтън вдигна рамене.
- Сигурно са разказвали това-онова на всеки шибан черньо и тук, и в Арканзас - каза той. - Това не ме тревожи. Просто някакви негърски истории. Никой няма да им повярва.
- Чудя се... - подхвана Валери. Тя се обърна умолително към Жулиж: - Дамон, Жан е прав. Задържахме се тук твърде дълго. Вече не е безопасно. Помниш ли какво сториха на онази Лалори в Ню Орлиънс, която измъчваше робите си за удоволствие51? Слуховете най-накрая я застигнаха. А онова, което беше направила, не може да се сравнява с... - Тя замълча, преглътна и добави тихичко: - С всичко, което вършим ние. Което сме принудени да вършим.
Тя отмести погледа си от Жулиж.
Той бавно и внимателно протегна бледата си ръка, погали я по страната, прокара длан под брадичката й в нежна милувка, а след това стисна здраво и извърна лицето й, за да го гледа.
- Толкова ли си страхлива, Валерй? Да ти напомня ли коя си? Отново ли си слушала Жан? Вече той ли ти е господар? Той ли е кръвник?
- Не - каза тя. Теменужените й очи бяха широко отворени, в гласа й се чувстваше страх. -Не.
- Кой е кръвник, мила Валерй? - попита Жулиж.
Той я пронизваше с тежкия си поглед.
- Ти, Дамон - прошепна тя. - Ти.
- Погледни ме, Валерй. Смяташ ли, че трябва да се боя от разни истории, разказани от двама роби? Защо да ме интересува какво са казвали за мен?
Жената отвори уста, но не продума.
Доволен, Дамон Жулиж я пусна. По кожата й бяха останали тъмночервени белези от пръстите му. Той се усмихна на Киселия Били, докато Валерй се отдръпваше.
- Какво мислиш, Били?
Типтън сведе поглед в краката си и нервно пристъпи от крак на крак. Знаеше какво трябва да каже, но напоследък беше размишлявал и имаше да сподели нещо с Жулиж. Нещо, което нямаше да му хареса. Досега отлагаше, но вече нямаше избор.
- Не зная, господин Жулиж - каза той тихо.
- Не знаеш ли, Били? Какво не знаеш? - Тонът му беше студен и почти заплашителен.
Киселия Били поде безразсъдно:
- Не знам колко време можем да продължаваме така, господин Жулиж - каза той смело. -Мисля за това от известно време. Някои неща не ми се нравят. Тая плантация изкарваше много пари, докато я управляваше Гару, но сега е безполезна. Знаете, че мога да накарам всеки роб да работи, мамка му, наистина мога, но от нещо мъртво или изчерпано полза няма. Проблемите започнаха, когато заедно с приятелите си започнахте да взимате деца от колибите им и да каните по-шавливите слугини в имението, та не се връщаха. Вече повече от година нямате роби освен онези засуканите, които не се задържат дълго. - Той се засмя нервно. - Не сме засели нивите. Продадохме половината плантация - най-добрата част от земята. А красавиците, господин Жулиж? Те са скъпи. Парите не ни достигат, но това не е всичко. Негрите са едно на ръка, но да задоволявате жаждата си с бели хора, е опасно. Е, може би в Ню Орлиънс не е проблем, но и двамата знаем, че Кара уби най-малкия син на Хенри Касънд. Той ни е съсед, господин Жулиж. Всички знаят, че тук се случва нещо необичайно. Ако техните деца и робите им почнат да измират, ще сме в беда.
- Беда? - каза Дамон Жулиж. - Заедно с теб сме почти двадесет. Какво може да ни стори добитъкът?
- Господин Жулиж - отвърна Киселия Били, - ами ако дойдат през деня?
Дамон махна небрежно с ръка.
- Няма как да стане. Ако се случи, ще си получат заслуженото.
Били направи кисела гримаса. На Жулиж не му пукаше, но именно Типтън поемаше най-шлям риск.
- Мисля, че тя е права, господин Жулиж - каза той унило. - По-добре да отидем някъде. Това място е оглозгано. Опасно е да останем.
- На мен ми харесва тук, Били - отвърна господарят. - Храня се с добитъка, не бягам от него.
- Ами парите? Как да намерим пари?
- Посетителите ни оставиха конете си. Утре ги продай в Ню Орлиънс. Внимавай да не ги познаят. Можеш да прехвърлиш и още от земята. Не вил от Баю Крос ще купува още. Намери го, Били - каза Жулиж с усмивка. - Защо не го поканиш на вечеря да обсъдим предложението? Кажи му да доведе прелестната си съпруга и малкото им момченце. Сам и Лили ще се погрижат за трапезата. Ще бъде както преди да свършат робите.
Киселия Били схвана подигравката, но никога не беше безопасно да подценяваш някоя от думите на Жулиж.