- Къщата - каза Типтън. - Ще дойдат на вечеря и ще видят в какво се е превърнала. Не е безопасно. Ще започнат да говорят, когато се приберат.
- Ако се приберат, Били.
- Дамон - каза Жан притеснено, - не искате да кажете, че...
В мрачната, обагрена в червено, стая беше горещо. Киселия Били бе облян в пот.
- Не вил е... моля ви, господин Жулиж, не може да нападнете Невил. Не може повече да го правите с местните или да купувате красавици.
- Веднъж и домашният ти любимец да е прав - промълви тихичко Валери. - Послушай го.
Жан кимаше, изпълнен със смелост от съгласието на останалите.
- Можем да продадем всичко - каза Били. - И без това цялото място е западнало. След това всички ще се пренесем в Ню Орлиънс. Там е по-добре. Покрай всички креоли, свободни негри и всякаква речна измет, няколко плюс или няколко минус, кой ще забележи?
- Не - каза студено Дамон Жулиж.
Тонът му не търпеше възражение. Киселия Били замлъкна на мига. Жан отново започна да си играе с пръстена. Изражението му издаваше униние и страх. За всеобщо учудване обаче Валери заговори:
- Тогава ние ще заминем.
- Ние? - обърна се Жулиж към нея с апатия.
- Аз и Жан - каза тя. - Отпрати ни. Така ще е... по-добре. Дори за теб. Когато сме по-малко, е безопасно. Красавиците ти ще стигат за по-дълго.
- Да те отпратя, мила Валери? Но ти ще ми липсваш Ще се тревожа за теб. Чудя се къде ли би отишла?
- Някъде. Където и да е.
- Още ли се надяващ че ще откриеш мрачния град в пещерата? - попита иронично Жулиж. - Вярата ти е трогателна, дете мое. Нима си объркала клетия слаб Жан с твоя блед цар?
- Не - отвърна Валери. - Не. Просто ни трябва малко почивка. Моля те, Дамон. Ако останем всички, ще ни разкрият, ще ни намерят и убият. Нека вървим.
- Толкова си красива, Валери. Изящна.
- Моля те - каза тя трепереща. - Нека вървим. Само почивка.
- Бедната малка Валери - каза Жулиж. - Няма почивка. Където и да отидеш, жаждата ще те преследва. Никъде няма да ходиш
- Моля те - повтори тя едва чуто, - мой кръвнико.
Дамон Жулиж присви леко очи и усмивката му изчезна.
- Ако толкова много искаш да си вървиш, може би трябва да ти позволя - Валери и Жан се вгледаха в него с надежда. - Може би трябва да ви отпратя. И двамата. Но не заедно. Толкова си красива, Валери. Заслужаваш много повече от Жан. Какво мислищ Били?
- Отпратете ги, господин Жулиж - каза Типтън със самодоволна усмивка. - Не ви трябват, имате мен. Пуснете ги и нека видят колко ще им хареса.
- Интересно - каза Дамон Жулиж. - Ще си помисля. Сега ме оставете сам. Били, продай конете и говори с Невил за земята.
- Без обяд? - попита Киселия Били с облекчение.
- Без - отвърна Жулиж.
Типтън стигна последен до вратата. Зад него господарят изгаси свещта и мракът отново се възцари в стаята. С колебание Киселия Били застана на прага и се обърна.
- Господин Жулиж - каза той. - Обещахте ми... Изминаха години. Кога?
- Когато вече не се нуждая от теб, Били. През деня ти си очите ми. Вършиш онова, което аз не мога. Как да се лиша от теб точно сега? Не се притеснявай. Няма да продължи дълго. Времето ще бъде без значение, когато станеш един от нас. Годините и дните са едно и също, ако разполагаш с вечен живот.
Обещанието изпълни Киселия Били с решителност и той се зае с работата си.
Нощта беше изпълнена с блянове. В сънищата си той беше мрачен и елегантен като самия Жулиж, галантен, но и кръвожаден. Във вечната нощ той скиташе из улиците на Ню Орлиънс под пълната бледа луна. Хората го гледаха от прозорците си или от малките балкони с железни перила. Чувстваше погледите им върху себе си - мъжките, изпълнени със страх, женските - привлечени от тъмната му мощ. Дебнеше ги в мрака, носеше се безшумно по павираните тротоари, чуваше стъпките им, изпълнени с ужас, и тежкото им дишане. Под пламъка на една люлееща се маслена лампа той хвана красиво младо конте и разкъса гърлото му през смях. Знойна креолска красавица го гледаше в далечината. Хукна след нея. Преследваше я по алеи и през градини. Накрая, в един двор, осветен от изкусно изкован железен факел, тя се извърна към него. Приличаше на Валери. Очите й бяха теменужени и изпълнени с плам. Той се приближи и изпъна шията й, преди да я обладае. Креолската кръв беше също толкова гореща и питателна, колкото креолската храна. Ногцга му принадлежеше, а с нея - и всички следващи нощи. Негова спътница бе алената жажда.
Отвори очи и се изтръгна от тия сънни блянове. Беше му горещо, чувстваше се като болен от треска. Чаршафите му бяха подгизнали от пот.