- Налей ми едно малко уиски - каза той.
Пресуши чашата си наведнъж и въздъхна продължително, докато горещината на течността се разнасяше в гръдта му. Съзнанието му се проясни на мига. Имаше начини да се сдобие с повече информация, но статиите, които Джошуа Йорк харесваше да чете, съвсем не му влизаха в работата. Освен това беше дал дума да не се меси в делата му, а Абнър Марш се славеше като човек, който държи на обещанията си. Взел решение, той остави чашата си на бара и тръгна.
Слезе спокойно по витата стълба към основната палуба и хвърли двата вестника в една от пещите. Моряците го изгледаха учудено, но на Марш веднага му олекна. Човек не бива да е толкова подозрителен към съдружниците си, особено що се отнася до толкова щедър и възпитан човек като Джошуа Йорк.
- К’во зяпате, бе? - сопна се Марш на другите. - Нямате ли си друга работа? Ей сега ще повикам Косматия Майк!
Всички веднага си намериха занимание. Абнър Марш се качи отново в главната каюта и поръча още едно питие.
На другата сутрин отиде в централата на дружеството на улица „Пайн“, за да се погрижи за деловодството. Обядва в „Домът на плантатора“, заобиколен от стари приятели и съперници. Чувстваше се великолепно. Изля цял порой хвалебствия за парахода си. Наложи му се обаче да изтърпи брътвежите на Фаръл и 0’Брайън за техните кораби. Но какво пък толкова.
- Е, момчета, може би ще се срещнем на реката - каза им той с усмивка. - Няма ли да бъде прекрасно?
Никой вече не споменаваше някогашните му несгоди, а поне трима непознати го попитаха дали не се нуждае от кормчия за долното течение на Мисисипи.
По пътя към пристанището Марш мина през една шивачница. Известно време стоеше пред входа й, приглаждаше брада и обмисляше идеята, която внезапно го бе осенила. След малко взе решение, влезе усмихнат и поиска да му направят ново капитанско палто: бяло, с два реда сребърни копчета, точно каквото имаше и Джошуа. Остави два долара предплата и уговори да го вземе, когато „Трескав блян“ се върне в Сейнт Луис. Чувстваше се доволен.
На брега цареше оживление. Пратка манифактура бе пристигнала късно и пристанищните работници се опитваха да я натоварят възможно най-бързо. Уайти вече подаваше пара. От отдушните тръби се издигаха високи бели стълбчета, а красивите върхове на комините бълваха черен пушек. Параходът вляво от „Трескав блян“ се движеше на заден и изпускаше пушек на талази. Свирката му пищеше диво и наоколо се разнасяха викове. Големият кораб отдясно пък товареше стока на подвижния пристан, който представляваше стар корпус на параход в окаяно състояние, привързан към пристанището. Брегът бе зает докъдето ти стига погледът. Марш не си играеше да брои корабите. Той видя първокласния параход с три палуби „Джон Симъндс“, в който вече се качваха пътници. До него се намираше „Северна светлина“, с пищна рисунка на Аврора върху корпусите на колелата. Беше чисто нов съд, предназначен за горното течение на Мисисипи и от Северозападната параходна линия казваха, че е най-бързият по тези води. До него стоеше „Сив орел“, който „Северна светлина“ трябваше да изпревари, за да оправдае претенциите си. Тук беше и „Северняк“ заедно с тромавия, мощен колесар „Свети Джо“, „Ди Върнон II“ и „Начес“.
Марш ги огледа един по един, хвърли поглед на изящните украшения, окачени между комините им, прелестните им ажурни дърворезби, ярката боя, вдигащата се с писък пара, могъщите им колела. След това погледна „Трескав блян“, целия в бяло, синьо и сребро. Стори му се, че неговата пара се вдига по-високо от тази на другите, че свирката му притежава по-сладка песен, по-чист тон, че боята е по-красива, а колелата - по-мощни, че не е по-висок само от три-четири кораба, но е по-дълъг дори от тях.
„Бием ги всичките“ - каза си той и тръгна към своя красавец.
52 Пол Мърфи (1837-1884) - американски шахматист. Един от най-добрите играчи в историята, започнал да побеждава гросмайстори едва на дванадесет, а на двадесет и една бил вече световен шампион.
ОСМА ГЛАВА
На парахода „Трескав блян
река Мисисипи, юли 1857
Абнър Марш си отряза резен чедър от подноса на масата, постави го внимателно върху онова, което беше останало от ябълковия му пай, и заби вилицата си в тях с бързо движение на голямата си червендалеста ръка. Погълна ги, оригна се, изтри уста с кърпата на масата, изтърси няколко трохи от брадата си и се отпусна на стола с усмивка.