- Тия пари са прокълнати, нал’ разбирате - каза Фрам. - Или е туй, или старият речен дявол не ги дава.
Марш се усмихна и си сипа кафе.
- Джошуа - каза той, - тая история си е самата истина, но не вярвай на всички, които Фрам разправя. Той е най-прочутият лъжец по цялата река.
- Що бе, капитане! - възкликна лоцманът ухилен и се обърна към реката. - Виждате ли оная стара колиба с рухналия покрив ей там? - подхвана той. - Добре, ще се наложи да я запомните... - и така той отново се върна към обучението на Йорк.
Изминаха поне двадесет минути, преди да се отплесне отново и да разкаже историята за „Е. Дженкинс“ - парахода, който бил дълъг тридесет мили и затова му сложили хармоника по средата, за да взема завоите. При тези думи дори Джошуа Йорк погледна скептично към Фрам. Той обаче продължи да се усмихва.
Марш се оттегли час след като изяде и последния си тарт. Фрам беше много забавна компания, но той реши да се учи от него през деня, за да може да вижда проклетите ориентири.
Когато отвори очи, беше сутрин, а „Трескав блян“ се намираше в Кейп Джирардо и товареше смлян фураж. Фрам избрал да акостира там по някое време през нощта, когато се спуснала мъгла. Градът бе разположен високо, върху отвесна скала, на около сто и петдесет мили южно от Сейнт Луис. Марш помисли малко и остана доста доволен от скоростта на кораба. Не бяха поставили рекорд, но се движеха бързо.
След час параходът отново потегли надолу по реката. Юлското слънце беше жарко, въздухът - наситен с горещина, влага и насекоми, но на тексаската палуба лъхаше свежест и спокойствие. Спираха често. Трябваше да поддържат осемнадесет бойлера. Пещите гълтаха дърва като обезумели, но нямаха проблеми с горивото. По пътя им непрестанно изникваха складове за дърва. Винаги, когато горивото беше на свършване, боцманът съобщаваше на кормчията и корабът спираше край някоя разнебитена, схлупена колиба, обградена от грамадни, разцепени на две, стволове от бук, дъб или кестен. Марш или Джонатоун Джефърс слизаха на брега, за да се пазарят с дърваря. След това даваха знак на докерите, които се нахвърляха върху дървата. Докато мигнеш три пъти, всичко вече се оказваше на борда. Пътниците от първа класа наблюдаваха как товарят горивото от перилата на котелната палуба. Всички от основната палуба пък непрестанно се пречкаха.
Параходът спираше и в малки градчета по пътя и там ставаше причина за всеобщо оживление. Веднъж акостира извън населено място, за да слезе пътник. От частен пристан пък се качи друг. Към обяд спряха за жена с дете, които им махнаха от брега, а към четири се наложи да забавят ход, за да ги настигнат трима мъже с гребна лодка. През този ден „Трескав блян“ не измина много и не се движеше бързо. Когато оттеглящото се на запад слънце обагри реката в пламтящо червено, корабът най-после стигна до Кайро. Дан Олбрайт реши да акостира там за през нощта. Южно от града Охайо се вливаше в Мисисипи. Двете реки представляваха причудлива гледка. Водите им не се смесваха веднага и чистият син поток на Охайо продължаваше да тече като кристална нишка по източния бряг на мътната кафеникава Мисисипи. Именно тук долното течение на реката показваше особения си характер. От Кайро до Ню Орлиънс и Залива54, разстояние от близо хиляда и сто мили, Мисисипи правеше остри завои като гърчеща се змия, сменяйки посоката си дори при най-лека прищявка. Поглъщаше меката почва по съвсем непредвидими начини. Понякога оставяше пристаните на сухо, а друг път заливаше цели градове. Според кормчиите реката никога не минаваше през едно място повече от веднъж. Абнър Марш бе роден и се беше учил на търговия на съвсем различно място - в горното течение на Мисисипи, където тя минаваше между високи, скалисти брегове и течеше почти по права линия. Капитанът остана дълго на ветровитата палуба, взираше се в менящите се пейзажи и изучаваше реката. С преминаването от горното към долното течение на Мисисипи сякаш бе започнал съвършено нов етап от живота му.
Не след дълго, докато Марш си бъбреше с Джефърс в кабинета му, той чу камбаната да удря три пъти - сигнал за акостиране. Абнър се намръщи и погледна през прозореца. Виждаха се само силно залесените брегове.
- Защо спираме - запита Марш. - Следващата спирка е Ню Мадрид. Не познавам тая част от реката, но това със сигурност не е град.
- Може би са ни махнали да се отбием? - сви рамене Джефърс.
Марш помоли за извинение и се качи в лоцманската будка. На смяна беше Дан Олбрайт.
- Някой ни е махнал да спрем ли? - попита капитанът.
- Не, господине - отвърна кормчията.