Когато най-после стигнаха Начес, Марш вече се беше наслушал на такива приказки.
Влязоха в града час преди мръкнало. Светлината тлееше в аленеещия следобед, сенките се издължаваха от запад. Като изключим жегата, денят беше приятен. Откакто напуснаха Кайро, не се бяха придвижвали толкова бързо. Реката се къпеше в златисто сияние, а слънцето се отразяваше в нея като лъскаво украшение от месинг, трептеше и танцуваше при всеки полъх над водата. Марш посрещна следобеда в леглото заради неприятното време, но когато чу писъка на свирката, излезе от каютата. Отговаряха на друг параход, който гордо се носеше по водата. Говореха си. Двата кораба решаваха кой да мине вляво и кой - вдясно. Случваше се поне дузина пъти дневно. В гласа на другия параход имаше нещо, което сякаш го привикваше, притегляше го да се надигне от меките чаршафи. Той излезе на тексаската палуба само за да го види как преминава. „Еклипс“ - бърз и горд. Позлатеното украшение между комините блестеше на слънцето. На палубите му имаше цели тълпи от пътници. Марш наблюдаваше как се изкачва по реката, докато пред очите му не остана само пушекът му. През цялото време стомахът му бе на кълбо, незнайно защо.
„Еклипс“ изчезна в далечината като сънен блян при изгрева. Марш се обърна и видя Начес пред тях. Чу камбаната, оповестяваща акостиране, и свирката запигця отново. Край пристанището се бяха струпали параходи, а отвъд тях два града очакваха „Трескав блян“. Горе на стръмните височини беше Начес-на-хълма - порядъчен град с широки улици, зеленина, цветя и масивни къщи. Всяка си имаше име: Монмут, Линдън, Оубърн, Равена, Конкорд, Белфаст, Уинди Хил, Бърн. Марш беше посещавал Начес поне шест пъти на млади години. Тогава още не беше собственик на кораб и по традиция се качваше горе, за да разгледа всички тези легендарни домове. Изглеждаха като истински проклети дворци и го караха да се чувства некомфортно. Старите семейства, които живееха в тях, се държаха като царски особи. Надменни и арогантни, те пиеха джулеп58 и шери коблер59, изстудяваха проклетото си вино, забавляваха се на състезания с расови коне, ловуваха мечки, дуелирха се с револвери и бауи60 дори при най-дребната кавга. Марш беше чул, че ги наричат набоби61. Славна дружина - всички тия проклетници се мислеха поне за полковници. Понякога идваха на пристанището. Тогава трябваше да ги поканиш в парахода си на пури и питие, без значение как се държат. Странно защо, но сякаш бяха напълно слепи. От своите къщи, издигащи се върху скалите, набобите виждаха сияйно царствената река, но някак пропускаха всичко, което се намираше точно под тях.
Някъде надолу от именията, между реката и склоновете, се издигаше още един град: Начес-под-хьлма. Там нямаше мраморни колони, нито пък особено много цветя. Улиците бяха покрити с кал и прахоляк. Пристанището бе обградено от бардаци. Край него минаваше улица „Силвър“ или каквото беше останало от нея. Голяма част от нея се свлече в реката преди двадесет години, а отсечките, които още бяха достъпни, се намираха наполовина под водата. По тях се движеха предимно жени с безвкусно пищно облекло и опасни на вид, студени и суетни млади мъже. По главната улица имаше само салони, билярдни и игрални зали. Всяка вечер този град под града сякаш кипеше. Крамоли, кръв, нечестни игри на покер, курви, готови да направят всичко, мъже, които ти се хилят, вземат парите ти и след това ти виждат сметката. Това беше Начес-под-хьлма. Уиски, плът и карти, червени фенери, мръсни песни, разреден джин - така беше край реката. Моряците обожаваха и ненавиждаха това място и населението му, състоящо се от евтини жени, главорези, комарджии, свободни чернилки, мулати. Старците дори се кълняха, че днес градът под възвишенията не достига и частица от лудостта, обгръщала го преди четиридесет години и преди торнадото, което Бог изпратил, за да поразчисти наоколо през 1840 година. За Марш обаче и сега всичко тук беше достатъчно безумно. Преди години прекара няколко запомнящи се нощи в града. Този път обаче нямаше добри предчувствия. За миг поиска да го подминат. Можеше да се качи в лоцманската будка и да каже на Олбрайт да продължи, но имаха пътници за Начес и стоки, които трябваше да се натоварят. Пък и екипажът нямаше търпение да прекара една нощ в прочутия град. „Трескав блян“ се понесе към пристанището, за да прекара там вечерта. Спряха парахода, снишиха парата, оставиха огъня в търбуха на кораба да изгасне. Тогава екипажът се изля, сякаш беше кръвта от вените му. Някои спряха на пристанището, за да си купят сладолед или плодове от черните продавачи, които обикаляха наоколо с колички, но повечето продължиха към улица „Силвър“ и парещите й ярки светлини. Абнър Марш остана на тексаската палуба, докато звездите не започнаха да изгряват. Над реката се понесоха песни, идващи от прозорците на публичните домове, но това не оправи настроението му.