За миг една мисъл сви сърцето на Абнър Марш, мисълта, че Джошуа пази сведения за собствените си злодеяния. Веднага обаче се досети, че това е невъзможно. За някои случаи -може би, но другите не отговаряха по дата. Джошуа беше с него в Сейнт Луис, в Ню Олбани или на „Трескав блян“, когато повечето от тези хора бяха срещнали злокобния си край. Нямаше как да е отговорен. Въпреки това Марш забеляза, че има някаква връзка с престоите на кораба и тайнствените му нощни разходки. Посещаваше местопроизшествията едно по едно. Какво търсеше? Какво... или кого? Враговете си? Враговете, които вършеха всичко това, придвижвайки се нагоре и надолу по реката? Ако е така, значи Джошуа защитаваше правдата. Но защо криеше всичко, ако целите му бяха справедливи? Вероятно враговете бяха повече от един. Едва ли само един човек можеше да бъде отговорен за всички убийства в книгите. Пък и Йорк беше казал „врагове“ и се върна от Ню Мадрид с кръв по ръцете, но това не сложи край на странстванията му. Нямаше логика.
Марш започна да тършува в чекмеджетата и шкафовете на писалището: хартия, луксозни канцеларски принадлежности с рисунки на „Трескав блян“ и името на параходната линия, пликове, мастило, един куп моливи, преса за попиване, карта на реката и притоците й с ориентири, лустро за обувки, восък за писма... с две думи: нищо полезно. В едно от чекмеджетата намери писма и се обнадежди, но и те не му помогнаха да научи нещо повече. Две бяха кредитни, останалите - просто делова кореспонденция с представители в Лондон, Ню Йорк, Сейнт Луис и други градове. Натъкна се на едно от банкер в Сейнт Луис относно Параходно дружество „Река Треска“:
Мисля, че то е най-подходящо, съобразно описаните от вас цели - пишеше непознатият. -Собственикът е опитен капитан, прочут с почтеността си. Казват, че е изключително грозен, но много честен. Наскоро е претърпял вреди, които ще го направят по-склонен към предложението ви.
Писмото продължаваше, но не помагаше с нищо ново. Абнър Марш върна писмата на местата им, стана и се разходи из каютата. Оглеждаше за нещо, което да му подскаже още. Не откри нищо: дрехи в шкафовете, отвратителното питие на Йорк по рафтовете за вино, костюми, закачени в гардероба, много книги. Погледна томовете, оставени край леглото на Йорк: стихосбирка от Шели и някаква медицинска книга, от която не можеше да разбере и ред. Във високата библиотека имаше подобни заглавия: много художествена проза и поезия, немалко история, книги за медицина, философия, естествени науки, един стар том по алхимия, цял рафт с текстове на чужди езици. Няколко тома нямаха заглавия. Бяха ръчно подвързани с прекрасно обработена кожа и позлатени страници. Марш взе една с надеждата, че ще се окаже дневник или очерк, който може да отговори на въпросите му. Дори и да беше така обаче, нямаше как да разбере. Всички думи бяха записани с някакъв причудлив, вретеновиден код. Почеркът със сигурност не беше широк като този на Джошуа, а нечетлив и ситен. Марш огледа каютата за последно, за да е сигурен, че не пропуска нещо, и най-накрая реши да си върви, без да е научил нещо съществено. Той постави ключа, превъртя го внимателно, загаси лампата, излезе навън и заключи отново. Вън беше захладняло. Абнър бе плувнал в пот. Той прибра ключа обратно в джоба си и понечи да си върви, но спря. Няколко ярда по-нататък бледата възрастна Катрин стоеше и го наблюдаваше със студен и злостен поглед. Марш реши да се държи все едно нищо не се е случило.