- Ах - въздъхна Жулиж развеселен, - вече сме само петима. Ако сме внимателни и се опитаме да задържаме красавиците по... хм, месец-два, като сръбваме по малко... тогава вероятно ще издържим до зимата. Дотогава някой от другите сигурно ще ни повика. Ще видим. Можеш да останеш с мен, скъпа. Както и Мишел, ти също, Кюрт.
Арманд се стресна.
- Ами аз? - възкликна той. - Дамон, моля те.
- Жаждата ли, Арманд? Заради нея ли трепериш? Въздържай се. Ще разкъсваш ли, когато отидем при онези приятели на Били? Знаеш колко ненавиждам това - Жулиж присви очи. -Още не съм сигурен за теб.
Арманд погледна надолу към празната си чиния.
- Аз ще остана - каза Киселия Били.
- Ех - отвърна му Дамон Жулиж. - Разбира се. Че какво ще правим без теб, Били!
Типтън не хареса усмивката, която се появи върху лицето на Жулиж, но не можеше да
стори нищо.
Не след дълго тръгнаха към мястото, което Били им беше препоръчал. Сградите се намираха извън „Вьо Кар“, в американската част на Ню Орлиънс, но на известно разстояние. Дамон Жулиж вървеше най-отпред по тясната, осветена от газените лампи, улица, хванал Синтия под ръка. По устните му играеше призрачна усмивка, а очите му блуждаеха по терасите с метални перила и портите, водещи към вътрешни дворове с пищна украса, фонтани и газени фенери върху железни стълбове. Киселия Били им показваше пътя. Не след дълго се озоваха в по-мрачна и запусната част от града, в която сградите бяха от дърво и изронени тухли, направени от пясък и черупки на стриди. Там нямаше дори газени фенери, макар че градът разполагаше с инсталация за светилен газ вече от двадесет години. По ъглите се поклащаха маслени лампи, окачени на тежки, железни вериги, които минаваха диагонално над улиците, закрепени с големи куки към стените на сградите. Светлината им беше приглушена и мъжделива. Фигурите на Жулиж и Синтия потъваха в сенките, после пак навлизаха в светлината на фенерите и отново се изгубваха в мрак. Киселия Били и останалите ги следваха.
Група от трима мъже изникна от една пресечка и мина пред тях. Жулиж не им обърна внимание, но един от тяхзабеляза Типтън.
- Вие! - викна непознатият.
Киселия Били се извърна и ги изгледа, без да продума. Бяха млади креоли, подпийнали и по тази причина - опасни.
- Познавам ви, мосю - каза мъжът и приближи към Били. Смуглото му лице бе пламнало от алкохол и гняв. - Забравихте ли ме? Бях с Жорж Монтрой, когато го обидихте във Френската борса.
- Бре, бре - каза Били, когато го позна.
- Мосю Монтрой изчезна през една нощ този юни, след като цял следобед игра комар в „Сейнт Луис“.
- Доста тъжно наистина - отвърна му Типтън. - Предполагам е спечелил много и, за негово нещастие, са го ограбили.
- Загуби, мосю. От седмици само губеше. Нямаше какво да му вземат. Не мисля, че са били разбойници. Мисля, че сте били вие, господин Типтън. Той разпитваше за вас. Мислеше да ви подреди както заслужавахте. Ако бяхте джентълмен, мосю, щях да ви призова. Ако смеете, покажете се отново във „Вьо Кар“. Имате думата ми, ще ви бичувам по улиците като негър. Ясен ли съм?
- Ясен си - каза Били и се изплю върху обувките му.
Креолът изпсува и лицето му пребледня от гняв. Той направи крачка напред и посегна към Киселия Били, но Дамон застана между двамата и го спря, като положи длан на гърдите му.
- Мосю - каза Жулиж с глас, сладък като мед и вино. Мъжът се спря объркан. - Мога да ви уверя, че господин Типтън не е нападнал вашия приятел.
- Кой пък сте вие?
Дори пиян, креолът разбираше, че човекът пред него е твърде различен от Киселия Били. Прекрасните му одежди, хладните черти, учтивият тон - всичко сочеше, че е джентълмен. Очите на Жулиж пламтяха заплашително на светлината от фенерите.
- Господин Типтън работи за мен - отвърна той. - Не можем ли да обсъдим всичко това другаде? Знам едно място по-нататък, където можем да седнем под нощното небе и да пийнем по нещо, докато говорим. Ще ми позволите ли да почерпя вас и приятелите ви?
Другите креоли пристъпиха напред и застанаха до другаря си.
- Да го изслушаме, Ришар.
Мъжът се съгласи с неохота.
- Били - каза Дамон Жулиж. - Води ни.
Типтън сдържа усмивката си, кимна и ги поведе. Свиха в една пресечка и продължиха към някакъв мрачен вътрешен двор. Киселия Били се облегна на ръба на мръсния фонтан в него. Водата изпръска панталоните му, но той съвсем не забеляза.
- Какво е това място? - попита приятелят на Монтрой. - Не е кръчма!
- Е - възкликна Киселия Били Типтън, - сигурно съм объркал пътя.
- Това не ми харесва - каза един от мъжете.