- Какво правите?
- Какво правя? - повтори Дамон Жулиж. - Ех, мрачен вътрешен двор, лунна светлина, фонтан. Вашият приятел Монтрой умря на такова място, мосю. Не точно това, но доста подобно. Не, не гледайте към Били. Той няма вина. Ако имате нещо за казване, отнесете го към мен.
- Вие? - каза приятелят на Монтрой. - Както желаете. Позволете ми да се оттегля за миг. Моите другари ще бъдат секунданти.
- Разбира се - каза Жулиж.
Мъжът се оттегли настрани и се посъветва за кратко с другите двама. Един от тях пристъпи напред. Киселия Били се надигна от фонтана и го пресрещна.
- Аз съм секундант на господин Жулиж. Да уговорим ли правилата?
- Вие не сте подходящ секундант - подхвана мъжът.
Лицето му беше издължено и красиво, а косата - тъмнокафява.
- Правилата - повтори Киселия Били и прокара ръка зад гърба си. - Предлагам бой с ножове.
Мъжът изсумтя и залитна назад. Погледна надолу ужасен. Острието на Киселия Били беше забито до дръжката в корема му. Червенината бавно се разливаше по жилетката му.
- Боже - изхленчи непознатият.
- Но такъв съм си аз - продължи Киселия Били. - Нито съм джентълмен, нито подходящза секундант. Ножовете също не са джентълменско оръжие.
Мъжът падна на колене. Приятелите му забелязаха това и хукнаха напред.
- Вижте, господин Жулиж има друг подход - Били се усмихна. - Предпочита да използва зъбите си.
Жулиж се зае с приятеля на Монтрой, онзи Ришар, докато другият правеше опити да избяга. Синтия го прегърна и го спря с продължителна, влажна целувка. Той опита да се отскубне от нея, но не успя. Тя притискаше тила му с бледите си длани, докато дългите й, остри като бръснач нокти се плъзгаха по вените му. Синтия спря виковете му с устни и език. Междувременно Киселия Били вадеше своя нож от жертвата си.
На лунната светлина кръвта по острието изглеждаше почти черна. Били започна да го мие във фонтана, но се спря. Вдигна ножа до устните си и колебливо облиза плоската му страна. Последва гримаса. Вкусът беше ужасен. Типтън изми острието и го прибра. Дамон Жулиж беше оставил Ришар на Кюрт и сега стоеше сам, взирайки се в луната. Киселия Били приближи към него.
- Спестихме малко пари - каза той.
Жулиж го изгледа с усмивка.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
На парахода „Трескав блян
Начес,август 1857
За Абнър Марш нощта продължаваше. Беше хапнал малко, за да успокои стомаха и страховете си, а след това се върна в каютата. Сънят обаче не желаеше да го утеши. Часове наред се взираше в сенките. Мислите му препускаха, прескачаха от подозрение към ярост и дори вина. Между тънките колосани чаршафи той се потеше като свиня. Когато го застигнеше унесът, се мяташе, въртеше и често се будеше. Откъслечните му несвързани сънища бяха изпълнени със скрит смисъл: кръв, горящи параходи, жълти зъби, Джошуа Антън Йорк, блед и студен, окъпан в алена светлина.
Следващият ден беше най-дългият в живота на Марш Всичките му мисли се въртяха отново и отново около едно и също. По обед вече знаеше какво трябва да направи. Бяха го хванали и това нямаше как да бъде поправено. Можеше единствено да признае своята вина на Джошуа. Дори това да означава край на съдружието им. Така трябваше да постъпи, въпреки че мисълта да загуби „Трескав блян“ го изпълваше със слабост, почти го поболяваше. Почувства отчаяние като в онзи ден, когато видя отломките, в които ледът бе превърнал корабите му. Това щеше да го довърши. Вероятно го заслужаваше, задето бе предал доверието на Джошуа. Нещата със сигурност не можеха да продължат както преди. Йорк трябваше да чуе цялата история от собствената му уста. Това означаваше, че трябва да стигне до него преди Катрин. Даде инструкции на целия екипаж: „Искам веднага да ми съобщите, когато се върне. Без значение кога и какво върша, трябва да ми кажете на момента. Ясно?“ След това зачака. Опита да намери някакво утешение в прелестната вечеря: печено свинско със зелен боб и лук и половин боровинков пай за десерт.
До полунощ оставаха два часа, когато един моряк го потърси.
- Капитан Йорк се връща. С него има и други хора. Господин Джефърс ги настанява в каютите.
- Джошуа качи ли се в стаята си? - попита Марш.
Морякът кимна. Абнър грабна бастуна си и тръгна натам. Изпита кратко колебание, когато се озова пред вратата на Йорк. Изпъна широките си рамене и почука силно с ръкохватката на бастуна. Джошуа отвори чак след третия път.
- Влез, Абнър - каза той с усмивка.
Марш прекрачи прага, затвори зад себе си и се подпря на вратата. В това време Йорк прекоси стаята и се захвана с онова, което бе прекъснал. Беше извадил сребърен поднос и три чаши и тъкмо посягаше към четвъртата.