Йорк отпи и сви рамене.
- Те са враговете ми. Истински са, Абнър, и са край нас, срещат се по цялата река. Благодарение на книги като тази, с проучвания на вестници и много тежка работа успях да ги проследя в източноевропейските планини, немските и полските гори, руските степи. Тук също, в долината на река Мисисипи - в Новия свят. Зная кои са и погубвам всичко онова, което някога са били. - Той се усмихна. - Стана ли ти по-ясно всичко за книгите, Абнър? А за кръвта по ръцете ми?
Марш помисли за кратко, преди да отвърне.
- Спомням си, че държеше да има огледала навсякъде в главната каюта вместо маслени картини и други подобни. Било е за... защита?
- Именно. Както и среброто. Виждал ли си някога толкова много сребро в параход?
-Не.
- И, разбира се, реката. Дяволската Мисисипи. Никъде по света няма толкова много течаща вода! „Трескав блян“ е убежище. Преследвам ги, а те не могат да ни доближат.
- Учудва ме, че не си поискал от Тоби да слага чесън на всичко - каза Марш.
- Мислих за това - отвърна Джошуа, - но не обичам чесън.
Абнър премисли всичко отново.
- Да кажем, че вярвам на това - подхвана той. - Не казвам, че е така, но нека го приемем, поне засега. Някои неща все още ме тревожат. Защо не ми каза по-рано?
- Ако го бях направил в „Домът на плантатора“, нямаше да ми продадеш част от
дружеството, а имах нужда от властта да се придвижвам където пожелая.
- А защо си буден само през нощта?
- Те дебнат плячката си само по тъмно. По-лесно е да ги откриещ когато са навън и не се крият в убежищата си. Зная привичките им. Придържам се към техните часове от денонощието.
- А тези твои приятели? Симж и останалите?
- Симж е мой сподвижник отдавна. Другите се присъединиха по-скоро. Те знаят истината и ми помагат. Надявам се, че отсега нататък и ти ще го правиш - каза Джошуа с усмивка. - Не се тревожи, Абнър, всички ние сме смъртни като теб.
Марш приглади брадата си.
- Може ли да пийна нещо - каза той. Йорк се надигна и той добави скорострелно: - Само не от онова, Джошуа. По-добре друго. Имаш ли уиски?
Йорк стана и му наля. Марш изпи питието на един дъх.
- Не мисля, че това ми харесва. Мъртъвци, пиене на кръв, всякакви работи, на които никога не съм вярвал.
- Абнър, играя опасна игра. Не съм възнамерявал да намесвам по никакъв начин теб или екипажа. Никога нямаше да ти разкажа толкова много, но ти настоя. Нямам възражения, ако не искаш да участваш в това. Управлявай „Трескав блян“, това е всичко, което искам от теб. С тях ще се оправям аз. Съмняваш ли се във възможностите ми?
Марш видя колко спокойно Йорк седи в креслото си и се сети за могцга в сивите му очи и силната му десница.
-Не.
- Бил съм искрен в много от нещата, които съм ти казвал - продължи Джошуа. - Обичам този параход не по-малко от теб, Абнър. Споделям много от бляновете ти, свързани с него. Искам да го управлявам, за да науча повече за реката. Искам да присъствам, когато задминем „Еклипс“. Повярвай ми, че...
Някой почука на вратата.
Марш се стресна. Джошуа Йорк се усмихна и вдигна рамене.
- Приятелите ми от Начес идват за питие - обясни той. - Един момент! - извика той силно и заговори бързо и шепнешком на Марш: - Помисли за всичко, което ти казах, Абнър. Ако искащ ще поговорим отново. Доверявам ти всичко това, но не казвай на никого. Не искам да замесвам и други.
- Имаш думата ми - каза Марш. - Пък и кой, по дяволите, ще повярва?
Джошуа се усмихна.
- Ще бъдеш ли така добър да посрещнеш гостите ми, докато налея питиетата?
Марш стана и отвори вратата. Отвън мъж и жена си шушукаха нещо. Зад тях луната се издигаше между комините като бляскаво украшение. Отдалеч, откъм Начес-под-хьлма, долитаха неприлични песни.
- Влезте - покани ги той.
Непознатите бяха добре изглеждаща двойка. Мъжът бе млад, почти момче, много строен и красив, с черна коса, светла кожа и плътни, чувствени устни. В черните му очи се таеше хаплив мраз. А жената... Абнър Марш погледна към нея и едва отмести поглед. Истинска красавица. Дълга коса, тъмна като нощта, кожа - фина като млечнобяла коприна, високи скули. Талията й беше толкова малка, че Марш се зачуди дали големите му длани не могат да я обгърнат цяла. Вместо това погледна нагоре и видя, че тя го наблюдава.
Очите й бяха невероятни. Абнър никога не бе виждал такива: тъмни, кадифенотеменужени, изпълнени с обещание. Почувства, че може да се удави в тях. Напомниха му за една багра, която бе виждал по реката само веднъж или два пъти при залез - необикновени теменужени щрихи, които се показват само за миг, преди тъмата да обгърне всичко. Марш се взря безпомощно в очите й. Секундите се нижеха като векове. Накрая тя се усмихна тайнствено и бързо влезе.