Марш започна да наблюдава внимателно Йорк и сподвижниците му, докато вечеряха и след това - в главната каюта. Бяха му казали, че вампирите не се хранят и не пият. Джошуа и другите обаче се справяха със значителни количества вино, уиски, бренди, стига да не пиеха от специалното питие на съдружника му. Пък и всички оценяваха високо хубавото пилешко и свинските котлети.
Джошуа винаги носеше сребърния си пръстен със сапфир, голям като гълъбово око, и никой не изпитваше притеснение от среброто в каютата. Използваха сребърните прибори много по-сръчно от екипажа на „Трескав блян“.
Когато всички полилеи бяха запалени, огледалата в главната каюта искряха бляскаво. Те се изпълваха с добре облечени отражения на Йорк и спътниците му, които танцуваха, пиеха, играеха карти също като другите хора в салона. Нощ след нощ Абнър Марш се взираше в огледалата. Джошуа винаги се намираше, където трябва. Той се смееше или усмихваше. Образът му преминаваше от огледало в огледало, независимо дали говореше за политика с някого от пътниците, обсъждаше нещо със Симж или Жан Ардж, слушаше небивалиците на Фрам, или пък просто държеше Валери под ръка. Всяка нощ из покритата с килими палуба на „Трескав блян“ се разхождаха хиляди йорковци. Всеки - величествен и жив също колкото останалите. Приятелите му също имаха отражения. Това изглеждаше напълно достатъчно, но бавният, мнителен ум на Марш все още се безпокоеше. Едва в Доналдсвил стигна до план, който щеше да го успокои. Слезе в града с една манерка и я напълни със светена вода от католическата църква, намираща се недалеч от реката. След това дръпна настрана сервитьора, който обслужваше масата на компанията, и му даде петдесет цента.
- Вечерта ще напълниш чашата за вода на капитан Йорк с това, ясно? - каза му Марш -Искам да се пошегувам с него.
По време на вечерята момчето гледаше към Джошуа в очакване на смешната част и остана разочарован. Йорк изпи светената вода, без дори да забележи.
- О, по дяволите - каза си Марш. - Това вече трябва да е достатъчно.
Но не се оказа така и още същата нощ Абнър Марш се оттегли с извинения от главната каюта, защото нещо не му даваше мира. Остана съвсем сам на тексаската палуба няколко часа. Беше седнал на стола си с крака на перилата, когато чу откъм стълбите шум от нечия рокля. Валери приближи и се усмихна.
- Добър вечер, капитан Марш - поздрави го тя.
Столът хлопна с краката си върху палубата, когато Абнър свали ботушите си от парапета.
- Пътниците нямат място на тексаската палуба - каза той и опита да скрие раздразнението си.
- Долу беше много топло и помислих, че тук ще е по-хладно.
- Е, така си е - отвърна Марш колебливо.
Нямаше представа как да продължи разговора. Всъщност жените винаги го караха да се чувства неловко. Те нямаха място в живота на един моряк. Абнър никога не бе разбирал как да се отнася с тях. Красавиците го правеха дори по-неспокоен. По това Валери съвсем не се отличаваше от останалите прелестни дами на Ню Орлиънс. Тя обгръщаше една от резбованите колони с изящната си ръка и гледаше към реката и Доналдсвил отвъд нея.
- Утре ще стигнем Ню Орлиънс, нали? - попита тя.
Марш се изправи, понеже реши, че вероятно не е много възпитано да е на стол, докато Валери стои права.
- Да, госпожице - отвърна той. - Намираме се само на няколко часа нагоре по течението, пък и смятам да ускорим малко, така че няма да ни отнеме много време.
- Разбирам - каза тя и се извърна внезапно към него. Бледото й, красиво лице изглеждаше сериозно. Беше го приковала с големите си теменужени очи. - Джошуа каза, че вие сте безспорен господар на „Трескав блян“. Той ви уважава много по един свой начин. Би се вслушал във вас.
- Съдружници сме - отвърна Марш.
- Ако той е в опасност, ще му помогнете ли?
Абнър Марш се намръщи, замислен за историите с вампири, които Йорк му бе разказал, като съзнаваше напълно колко бледа и прекрасна е Валери, озарена от звездите, и колко бистри са очите й.
- Джошуа знае, че може да разчита на мен, ако се намира в опасност - каза Марш. - Мъж, който не би помогнал на другарите си, не е никакъв мъж.
- Празни думи! - отвърна му презрително Валерй и отметна назад гъстата си черна коса. Вятърът беше силен и непрестанно скриваше лицето й с нея. - Джошуа Йорк е велик мъж, силен мъж. Цар. Заслужава по-добър съдружник от вас, капитан Марш.
Абнър почувства кръвта в слепоочията си.
- Какви, по дяволите, ги говорите? - попита той.
- Влезли сте тайно в каютата му - отвърна тя с хитра усмивка.