- Проклятие - процеди той през зъби.
Извади кърпичка от джоба си и изтри потта от челото си. Когато привърши, видя, че Йорк го наблюдава внимателно.
- Не знам какво си видял, Джошуа, но не е каквото си мислиш.
- Наясно съм с всичко, Абнър - отвърна той. Почти не звучеше сърдит. - Бях тук през почти цялото време. Когато забелязах, че Валерй е излязла от салона, отидох да я потърся. Чух, че говориш, докато се качвах по стълбите.
- Не съм разбрал.
- Когато се налага, мога да съм много тих, Абнър - каза Джошуа с усмивка.
- Тая жена - започна Марш - Тя е... тя предложи... по дяволите, тя е една проклета... -Думите му секнаха. - Тя не е дама - промълви накрая. - Отпрати я, Джошуа, нея и Ортега.
-Не.
- Защо? - изръмжа Марш - Чу я!
- Това не променя нищо - отвърна спокойно Джошуа. - Всъщност онова, което чух, ме кара да я ценя много повече. Правеше го заради мен, Абнър. Загрижена е за мен повече, отколкото съм се надявал.
- Ник’ъв проклет смисъл няма в това, дето говориш - изруга гневно Марш
- Вероятно е така - усмихна се Джошуа. - Това не е твоя работа, Абнър. Остави Валерй на мен. Повече няма да ти създава проблеми. Просто беше уплашена.
- Уплашена от Ню Орлиънс - каза му Марш. - От вампирите. Тя знае.
-Да.
- Сигурен ли си, че можеш да се справиш с онова, към което приближаваме? Ако искаш да не акостираме там, просто кажи, по дяволите! Според Валерй...
- А как е според теб, Абнър? - прекъсна го Йорк.
Марш го гледа мълчаливо дълго, дълго време.
- Според мен продължаваме към Ню Орлиънс.
Двамата се засмяха.
На следващата сутрин „Трескав блян“ пристигна в Ню Орлиънс с пъргавия Дан Олбрайт на кормилото. Абнър Марш беше застанал гордо на капитанския мостик с палтото и новата си шапка. Слънцето грееше ярко на синьото небе. Дори най-дребните клончета по реката се къпеха в злато. Навигацията беше лесна и корабът напредваше бързо. Параходи и всякакви платноходи изпълваха цялото пристанище. Реката се оживяваше от песента на свирките и камбаните им. Марш се подпираше на бастуна си, наблюдаваше градския пейзаж и слушаше как „Трескав блян“ призовава другите кораби да внимават с камбаната и протяжните писъци на свирката си. Беше посещавал много пъти Ню Орлиънс, но не по този начин - на капитанския мостик на своя собствен параход, на най-шлемия, луксозен и бърз съд в пристанището. Чувстваше се като божество.
Веднага щом привързаха кораба, се захванаха за работа. Стоките трябваше да се разтоварят, да се открият нови пратки за обратния курс към Сейнт Луис, а обявленията още не бяха публикувани по вестниците. Марш реши, че дружеството трябва да открие канцелария в града, затова се захвана да оглежда подходящи помещения, уговори банковата сметка и наемането на представител. Същата нощ вечеря в хотел „Сейнт Чарлс“ заедно с Джонатоун Джефърс и Карл Фрам, но умът му витаеше далеч от храната, зает с опасностите, от които се страхуваше Валери. Чудеше се какво ли е намислил Джошуа.
Когато Марш се върна на парахода, Йорк разговаряше със сподвижниците си в салона на тексаската палуба. Нямаше нищо необичайно, освен Валери, която беше седнала до него. Тя изглеждаше мрачна и засрамена. Марш реши да си ляга, забрави за всичко и през следващите дни дори не помисли за нейните страхове.
„Трескав блян“ го държеше зает през дните, а нощем вечеряше в града, възхваляваше кораба си на питие в пристанищната кръчма, разхождаше се из „Вьо Кар“, възхищаваше се на прелестните креолски дами, на всички вътрешни дворове, фонтани, балкони. Отначало реши, че Ню Орлиънс беше точно толкова красив, колкото го помнеше. Постепенно обаче започна да се безпокои. Някакво смътно чувство за нередност го караше да гледа на познатото по друг начин. Времето бе чудовищно. Денем се ширеше душна жега, влажният въздух натежаваше, щом се отдалечиш от хладния речен бриз. През цялото време над отворените шахти се издигаше пара, изпълнена с резлива миризма на гнилоч, носеща се над застоялата вода като някакъв отвратителен парфюм. Нищо чудно, че жълтата треска често вилнееше из Ню Орлиънс. Градът беше пълен със свободни чернокожи и прекрасни млади квартеронки, октарунки и грифки64, които се обличаха не по-зле от белите жени. Имаше и много роби. Бяха навсякъде. Тичаха по задачи, седяха или обикаляха из колибите на улиците „Моро“ и „Комън“, влачеха се навързани на синджири между борсите, чистеха каналите. Робството бе оставило отпечатък дори в пристанището. Огромните параходи със странични колела, обслужващи търговския поток на Ню Орлиънс, винаги отвеждаха и се връщаха с чернокожи. Марш виждаше непрестанно как едни отплават, а други пристигат. Понякога бяха оковани, а друг път - не, но през цялото време бяха седнали между товарите на групи или се потяха край пещите.