- Сайпръс Ландинг - каза Марш.
Фрам присви замислено устни.
- Едва ли ще е толкова зле. Това е плантацията на стария Гару. Параходите я посещаваха често. Товареха сладки картофи и захарна тръстика за Ню Орлиънс. Гару умря заедно с цялото си семейство и от тогава никой не отива към Сайпръс Ландинг. Дори се сещам, че разказват някои забавни истории за мястото напоследък. Защо отиваме там?
- Личен въпрос - каза Джошуа Йорк. - Просто ни отведете там, господин Фрам. Тръгваме утре по залез.
- Вие сте капитанът - отвърна кормчията и се върна към вечерята си.
- Къде, по дяволите, е млякото ми - оплака се Марш и се огледа. Сервитьорът, слабоват млад негър, се мотаеше край кухненската врата. - Носи ми вечерята - изрева му Марш и момчето подскочи стреснато. След това Абнър отново се обърна към Джошуа. - Това отклонение... - каза той. - Свързано ли е с онова, което ми разказа?
- Да - отвърна Йорк рязко.
- Опасно ли е?
Джошуа сви рамене.
- Не ми харесват - каза Марш - Тия, вампирските работи.
Той сниши гласа си до шепот, преди да произнесе вампирските.
- Скоро ще приключи, Абнър. Ще посетя плантацията, за да свърша малко работа и да доведа някои приятели с мен и така всичко ще свърши.
- Нека дойда с теб за тая работа - каза Марш. - Нямам предвид, че не ти вярвам, но ще ми е доста по-лесно, ако видя някого от онези, знаеш кои, със собствените си очи.
Джошуа го изгледа. Марш погледна за миг в очите му, но нещо в тях сякаш се протегна към него и опита да го докосне. Внезапно той извърна поглед и сгъна речната карта.
- Не мисля, че ще бъде разумно - отвърна той, - но ще помисля. Извини ме. Трябва да се погрижа за нещо.
Той стана и тръгна. Марш продължи да го гледа, без да знае какво точно се бе случило помежду им.
- Проклет да е - измърмори накрая и се обърна към пържолата си.
Часове по-късно Абнър Марш имаше посетители.
Беше в каютата си и опитваше да заспи. Тихото почукване на вратата го събуди, сякаш бе гръмотевичен тътен. Сърцето му заблъска. По някаква причина почувства страх. В стаята бе съвсем тъмно.
- Кой е? - викна той. - Проклет да си!
- Тоби, капитане - отвърна едва чуто глас откъм вратата.
Притесненията на Марш изведнъж се стопиха и придобиха глуповат вид. Едва ли някога на парахода се бе качвала по-мила и кротка душа от стария Тоби Лейнярд.
- Идвам - викна Марш, запали нощната си лампа и отиде да отвори вратата.
Отпред стояха двама мъже. Единият беше Тоби - около шестдесетгодишен, с плешиво черно теме, около което растеше стоманеносива коса. Лицето му изглеждаше изнемощяло, сбръчкано и черно като чифт стари удобни обувки. До него стоеше млад чернокож - нисък, но як негър в скъп костюм. На мъжделивата светлина Марш едва разпозна Джебедая Фрийман - бръснаря, когото бе наел в Луисвил.
- Капитане - каза Тоби, - искаме да поговорим с вас, насаме, ако мо’е.
Марш им махна да влязат.
- Какво има, Тоби? - попита той и затвори вратата.
- Ний сме нещо като другари по приказка - каза готвачът. - Познавате ме от бая време, капитане, знайте, че нема ви излъжа.
- Разбира се - отвърна Марш
- И нема да избягам също. Дадохте ми свобода и всичко, само да ви готвя. Ама некои от другите негри, огнярите и таки’а, не слушат съвсем Джеб и мене за туй, че сте добър човек. Уплашени са и щат да бягат. Момчето на вечеря чуло да говорите с капитан Йорк да сте ходили към Сайпръс и ся всички негри говорят.
- Какво? - възкликна Марш. - Никога не сте били там, никой от вас. Какво толкова има в Сайпръс Ландинг?
- Хептен нишо - отвърна Джеб, - ама някои от другите негри са го чували. Вървят истории за Ева място, капитане. Лоши истории. ’Сички негри бягат от туй място, зарад’ Ева, дето се случва там. Ужасни неща, капитане, ама ужасни са.
- Молим ви да не отиваме там, капитане - каза Тоби. - Знайти, че не съм ва молил за нищо преди.
- Не може един готвач и един бръснар да ми казват къде ще плава параходът ми - отвърна строго Абнър Марщ но щом видя лицето на Тоби, смекчи тона си. - Нищо не’а се случи -обеща им той. - Ако искате обаче, може да изчакате в Ню Орлиънс. Разрешавам ви. Няма да ни трябва готвене и бръснене на такова кратко пътешествие.
Тоби изглеждаше признателен, но веднага заговори:
- Ама огнярите...
- Те ми трябват.
- Не’а останат, капитане, сигурен съм.
- Тогава смятам, че Косматия Майк ще трябва да си поговори това-онова с тях.
Джеб поклати глава.