Абнър Марш никога не бе сядал на толкова богата трапеза.
- Проклятие - каза той на Йорк. - Иска ми се да идваш по-често на обяд, за да си похапвам все така.
За разлика от него, Джошуа почти не докосваше храната. На ярката дневна светлина той изглеждаше като съвършено различен човек, свит, без капчица внушително ст. Под дневното небе бледата му кожа бе приела болнав, мъртвешки вид, а Марш реши, че е обагрен с тебеширеносиво. Йорк се движеше като насън, понякога дори непохватно. Обичайната му елегантност и сила се бяха изпарили. Най-шляма разлика обаче имаше в очите му. Под неговата бяла шапка с широка периферия погледът му изглеждаше уморен, безкрайно уморен. Зениците му приличаха на черни карфичени връхчета, сивото около тях бледнееше. Липсваше силата, която Марш бе свикнал да вижда в тях. Въпреки всичко той стоеше пред екипажа и това сякаш променяше всичко. Преди да отиде в салона, Джошуа излезе от каютата си посред бял ден, мина по откритата палуба, слезе по стълбите и се яви на обяд още преди Бог, екипажа или когото и да било. Всички слухове и страхове, породени от нощните му бодърствания, заприличаха на бабини деветини веднага, щом светлината на деня обля Джошуа Йорк и елегантния му бял костюм.
Почти през цялото време той изглеждаше умислен, въпреки че отговори на всички въпроси, които му зададоха, а понякога дори хвърляше по някое изказване по собствена воля. Когато сервираха десерта, той отмести чинията встрани и остави ножа. Изглеждаше изнемощял.
- Кажете на Тоби да дойде - каза той.
Готвачът излезе от кухнята, оцапан с брашно и масло.
- Ни харесвате ли храната, капитан Йорк? - попита той. - Нишо не хапнахте.
- Хубава е, Тоби. Боя се, че просто нямам апетит в тази част на деня, но съм тук и се надявам, че доказах нещо.
- Да, гус’дине - отвърна Тоби. - Няма грижи вече.
- Отлично - каза Йорк, а щом готвачът се прибра в кухнята, се обърна към Марш. - Реших да отложим пътуването. Ще тръгнем утре по здрач, не тази вечер.
- Ами добре, Джошуа - каза Марш. - Подай ми още едно парче пай, ако обичаш.
Йорк му го подаде с усмивка.
- Капитане, по-добре днес, вместо утре - намеси се Дан Олбрайт, който използваше една костица вместо клечка за зъби. - Мирише ми на буря.
- Утре - настоя Йорк.
Лоцманът сви рамене.
- Тоби и Джеб могат да останат - подхвана отново Йорк. - Всъщност искам да вземем само толкова хора, колкото ни трябват, за да плаваме. Всички пътници, които са подранили, ще слязат на брега за няколко дни, докато се върнем. Няма да имаме товари, затова и докерите могат да излязат в кратък отпуск. Ще вземем само една вахта. Може ли да се уреди?
- Сигурен съм - отвърна Марш.
Той изгледа хората на масата. Целият екипаж се взираше любопитно в Джошуа.
- Тогава утре по здрач - заяви Йорк. - Извинете ме. Трябва да спя.
Той стана, за момент сякаш щеше да залитне. Марш се изправи веднага, но Джошуа му махна да го остави.
- Добре съм - каза той. - Връщам се в каютата. Не ме безпокойте, докато не стане време за отплаване.
- Няма ли да слезеш за вечеря? - попита Абнър.
- Не - отвърна Йорк и обходи с поглед цялата главна каюта. - Вечерта ми изглежда по-добре - каза той. - Лорд Байрон беше прав за деня.
- А? - възкликна Марш.
- Не помниш ли? Стихотворението, което ти казах в корабостроителницата в Ню Олбани. Тъкмо като за „Трескав блян“ е. Тя ходи в красота...
- ...като нощта. - довърши Джефърс, докато наместваше очилата си. Марш го изгледа поразен.
Той беше истински демон на шаха и сметките, дори понякога ходеше на театър, но Абнър не подозираше, че Джефърс може да рецитира поезия.
- Познаваш Байрон! - зарадва се Джошуа.
За миг той почти приличаше на себе си.
- Да - призна Джефърс. Беше вдигнал вежда. - Капитане, намеквате, че прекарваме дните си на „Трескав блян“ в непорочност? - усмихна се той. - Това със сигурност е нещо ново за Косматия Майк и господин Фрам.
Боцманът се засмя, а лоцманът възрази:
- Ей! Имам три жени, ама това не значи, че съм лош. ’Сяка от тях ще се застъпи за мене!
- Какви ги говорите? - вметна Марш.
По-шлямата част от екипажа беше объркана поне колкото него.