Капитанът въздъхна и духна свещта. Опита да заспи, но мислите не му даваха покой. Словата ехтяха неясно и плашещо из мрачните проходи на съзнанието му.
...не идваше след утрото денят.
...ядеше скришом; любовта изчезна;
...хората с отчаяни сърца във ужаса на своята самотност.
...кръв
струваше храната;
...поразителен човек.
Абнър Марш подскочи и седна в леглото. Напълно буден, той слушаше ударите на сърцето си.
- Проклятие - промълви той.
Намери кибритена клечка, запали свещта и отвори стихосбирката на страницата с портрета на Байрон.
- Проклятие - повтори Абнър.
Облече се бързо. Отчаяно се нуждаеше от груба сила - от мускулите и черната метална палка на Косматия Майк или от бастуна със сабя на Джонатоун Джефърс. Това обаче беше само между него и Йорк. Имаха уговорка да не разгласява нищо. Плисна малко вода на лицето си, взе хикориновия бастун и излезе на палубата. Искаше му се на борда да има свещеник или поне кръст. Стихосбирката бе в джоба му. Някъде долу в пристанището друг параход изпускаше пара и товареше. Докерите пееха заедно бавна, тъжна песен, докато пренасяха стоки по талпите.
Застанал пред вратата на Йорк, Абнър Марш вдигна бастуна си, за да почука, но съмненията го възпряха. Джошуа бе наредил да не го безпокоят. Щеше да остане крайно разочарован от онова, което имаше да му каже. Всичко приличаше просто на някаква глупост. Сънуваше кошмари заради стихотворението или пък вина имаше храната. Но все пак, все пак...
Продължаваше да стои на място, потънал в мисли и с вдигнат бастун, когато ненадейно вратата на каютата се отвори тихо. Вътре беше тъмно като в рог. Луната и звездите хвърляха слабо сияние във вътрешността на стаята, но отвъд него тегнеше плътен мрак. На няколко крачки от вратата се различаваше нечий силует. Лунните лъчи разкриваха босите ходила и неясната фигура на мъж.
- Влез, Абнър - промълви глас от сенките. Бе дрезгавият шепот на Йорк.
Марш прекрачи прага. Силуетът помръдна и вратата внезапно се затвори. Чу превъртането на ключа. Вътре бе съвсем тъмно. Не виждаше нищо. Една силна десница хвана здраво ръката му и го поведе напред. След това го бутна назад. Той се уплаши за миг, но после усети креслото под себе си. Нещо изшумя тихо. В опит да отличи нещо в чернотата наоколо, Марш завъртя глава слепешком.
- Не съм почукал - произнесе той.
- Да - отвърна Йорк. - Чух, че приближаваш. Очаквахте, Абнър.
- Каза, че ще дойдеш - произнесе трети глас от друга част на стаята. Беше женски, нежен, но и рязък. Валери.
- Вие? - възкликна Марш удивен. Съвсем не бе очаквал това. Чувстваше се объркан, гневен, изпълнен със съмнения, но присъствието й направи всичко това още по-мъчително. -
Какво правите тук!
- Мога да ви попитам същото - отвърна гласът - Тук съм, понеже Джошуа се нуждае от мен, капитан Марш Трябва му помощ. С всичките си думи не сте направили повече от мен. Вие и другите като вас, вашите подозрения, цялото ви благочестие...
- Стига, Валери - отвърна рязко Джошуа. - Абнър, не зная защо си дошъл, но знаех, че ще го направиш рано или късно. Вероятно щях да постъпя по-добре, ако си бях избрал за съдружник глупак, някого, който да ми се подчинява безропотно. За твое или мое зло обаче, ти си твърде проницателен. Знаех, че е въпрос на време да прозреш отвъд историята, която съчиних в Начес. Видях, че ни наблюдаваш. Знам и за твоите малки изпитания - той се засмя дрезгаво и с нежелание. - Светената вода, ама че трик!
- Как... знаел си? - каза Марш.
-Да.
- Проклето момче.
- Не му се заканвай. Не е намесен, Абнър, макар че забелязах как ме гледа през цялото време. - Смехът на Йорк бе измъчен и плашещ - Не, самата вода се издаде. Няколко дни след разговора ни пред мен се появява чаша кристалночиста вода. Какво бих могъл да си помисля? Откакто плаваме, пием само вода, пълна с кал и пясък. Можех да си направя цяла градина с пръстта, която е оставала по дъното на чашите - той издаде сух звук, смътно напомняш радостен възглас. - Или пък да напълня ковчега си.