70 Откъсите са в превод на Любомир Любенов.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Времена мрачни и далечни.
Слушай тогава, Абнър, но нека първо ти кажа условията ми: никакви прекъсвания, никакви гневни изблици, никакви въпроси, никакви оценки, не и преди да съм завършил. Голяма част от разказа ми е мрачна и страшна, предупреждавам те, но ако ми позволиш да те отведа от началото до края, може би ще разбереш. Нарече ме убиец, вампир и, в известен смисъл, аз съм точно това. Ти обаче също си убивал, както сам призна. Смятащ че постъпките ти са извиними съобразно обстоятелствата. Така считам и аз за своите. Ако не извиними, то поне оправдани. Чуй всичко, които искам да ти кажа, преди да съдиш мен и вида ми. Нека започна със себе си, с моя живот, а след това ще ти кажа останалото, както сам съм го научил.
Попита за възрастта ми. Аз съм млад, Абнър. Нося се сред първите пориви на зрелостта според приетото за моята раса. Роден съм в провинциалните части на Франция през 1785 година. Никога не съм познавал майка си по причини, които ще разкрия по-късно. Баща ми беше дребен благородник. Спечелил титлата, докато се изкачвал в обществото. Той живееше във Франция вече няколко поколения и се радваше на определено положение, въпреки че изтъкваше източноевропейския си произход. Имаше пари и малко земи. За да обоснове дълголетието си през шестдесетте години на изминалия век се бе престорил на сина си. Така беше наследил сам себе си. Оттук разбиращ че съм на седемдесет и две години и наистина съм изпитал удоволствието да срещна лорд Байрон. Това обаче се случи след известно време.
Баща ми беше като мен самия. Такива бяха и двама от слугите ни - наши другари, които се преструваха на подчинени. Тези трима възрастни от моята раса ме научиха на езици, маниери, на много за света... и на предпазливост. Спях през деня, излизах нощем, научих се да се боя от зората, както децата от твоя вид, които са се опарили веднъж, изпитват страх от огъня. Казваха ми, че съм по-различен, висш, отделен от останалите, господар. Не биваше да говоря за това, понеже добитъкът се страхуваше и щеше да ме убие. Трябваше да твърдя, че съм нощна птица по прищявка. Налагаше се да изуча и наблюдавам разновидностите на католицизма, дори да присъствам на нарочни среднощни меси в личния ни параклис. Трябваше да... няма защо да продължавам. Разбиращ Абнър, бях само дете. Можех да науча още, да разбера повече за другите около мен и за живота, който водехме, защо и как... Щях да бъда съвсем различен, ако всичко бе продължило така.
През 1789 година обаче кладите на Революцията промениха живота ми безвъзвратно. Терорът започна и ни отведоха. Въпреки цялата си предпазливост, параклиси и огледала баща ми събуди подозрение с нощните си навици и тайнственото си богатство. Човеците сред прислугата ни го обвиниха във вещерство, сатанизъм, наричаха го последовател на маркиз дьо Сад. А той се зовеше аристократ - най-черният грях от всички. Двамата му сподвижници се измъкнаха, понеже винаги бяха заемали роля на слуги. Мен ме отведоха заедно с него. Въпреки че бях много малък, имам живи спомени от килията, в която ни затвориха. Вътре беше студено и влажно, със стени от груб камък, а огромната желязна врата притежаваше такава здравина, че дори баща ми не бе достатъчно силен, за да я отвори. Миришеше на урина, спяхме без завивки в мръсната слама на пода. Имаше прозорче, но се намираше високо и врязано в ниша на масивната каменна стена, дебела поне десет фута. Беше много малко и препречено с решетки. Всъщност, струва ми се, че бяхме под земята, в нещо като подземие. До нас стигаше много малко светлина, но, разбира се, това беше мнима утеха.
Когато останахме сами, татко ми каза какво да направя. Той не можеше да стигне прозореца, нишата беше твърде тясна. Аз обаче можех, понеже още бях малък, но и достатъчно силен, за да се справя с решетките. Нареди ми да го оставя. Даде ми и други съвети: да нося дрипи, да не привличам внимание, да се крия през деня, да крада храна нощес, да не казвам никога, че съм различен, да си намеря кръст и да го нося. Не разбрах и половината от думите му, а и скоро забравих повечето, но му обещах да изпълня всичко. Каза ми да напусна Франция и да потърся слугите, които са избягали. Посъветва ме да не отмъщавам за него, тъй като възмездието е сигурно; всички тези хора щяха да умрат, а аз - да живея. След това ми каза нещо, което никога няма да забравя: „Не могат да спрат. Алената жажда е обладала цялата нация. Само кръвта ще я засити. Това е нашето проклятие.“