Тогава го попитах какво е алената жажда.
„Скоро ще разбереш - отвърна той. - Не можеш да я сбъркаш.“
След това ме закле да си вървя. Стиснах металната рамка на прозореца. Решетките бяха стари и изгнили. Понеже и без това никой не можеше да ги достигне, не бяха счели за необходимо да ги сменят. Останаха в ръцете ми.
Никога повече не видях баща си. По-късно, при Реставрацията71, която последва Наполеон, направих запитвания за него. Изчезването ми бе предрешило съдбата му. Решили, че без съмнение освен аристократ е и магьосник. Изправили го пред съд и бил гилотиниран някъде в провинцията. Тялото му било изгорено заради обвиненията във вещерство.
Преди това не знаех нищо. Избягах от затвора, напуснах провинцията и тръгнах към Париж. През онези дни там беше лесно да оцелееш поради целия хаос. През деня се криех в мазетата на къщите. Колкото по-мръсни бяха, толкова по-добре. Излизах през нощта и крадях храна. Предимно месо. Не харесвах зеленчуци и плодове. Превърнах се в опитен престъпник. Бях бърз, тих и изключително силен. С всеки ден ноктите ми ставаха по-здрави и остри. Ако се наложеше, с тях можех да пробия дърво. Никой не ме забелязваше, нито пък разпитваше. Говорех на изискан френски, добър английски и повърхностен немски. В Париж усвоих и булевардния език. Търсех избягалите ни слуги. Тогава не познавах никой друг от нашата раса. Нямах представа как да ги намеря и усилията ми оставаха безплодни. Израснах сред твоите. Добитъкът. Хората на деня. Бях умен и наблюдателен. Въпреки че изглеждах също като тях, скоро разбрах колко съм различен... и колко по-съвършен, както ми бяха казвали. По-силен, по-бърз и - както предполагах - по-дълголетен. Единствената ми слабост бе дневната светлина. Но пазех добре тайната си.
Животът, който водех в Париж обаче, беше оскъден, унизителен, скучен. Исках повече. Започнах да крада и пари. Намерих някого, който ме научи да чета, и скоро взех да отмъквам и книги. Един-два пъти почти ме хващаха, но винаги се измъквах. Можех да се сливам със сенките, да изкача стена, преди да ти мигне окото, да се движа тихо като котка. Може би онези, които са ме преследвали, са решавали, че се превръщам в мъгла. Вероятно понякога е изглеждало точно така.
Когато започнаха Наполеоновите войни, внимавах да не ме вземат във войската, тъй като със сигурност щяха да изискват присъствието ми през деня. Въпреки това ги следвах при нашествието. Така пътувах из Европа. Видях много убийства и палежи. Откъдето минеше императорът, имаше плячка за мен.
В Австрия през 1805 година съзрях големия си шанс. Натъкнах се на заможен венециански търговец, бягащ от френските войски. Носеше цялото си богатство в злато и сребро. Баснословна сума. Проследих го до странноприемницата, в която бе решил да прекара нощта, и когато се уверих, че е заспал, влязох вътре, за да се покрия с пари. Той обаче не спеше. Войната го бе направила плашлив. Очакваше ме и разполагаше с оръжие. Извади пистолет изпод завивката и стреля. Изненадата и болката ме покосиха. Свлякох се на пода. Беше ме улучил право в корема. Кървях обилно. След това обаче изведнъж кръвта намаля, а болката отслабна. Изправих се. Сигурно съм бил ужасна гледка. Блед и окървавен. Почувствах нещо странно за първи път. Лунната светлина се процеждаше от прозореца. Търговецът крещеше. Преди да разбере какво върша, вече го бях сграбчил. Исках да млъкне, да сложа ръката си пред устата му, но... нещо ме облада. Ръцете ми се плъзнаха надолу, ноктите ми... бяха много остри и здрави. Разкъсах гърлото му. Удави се в кръвта си.
Стоях там, треперех, наблюдавах как черната течност се стича от него, как тялото му се мята в леглото, окъпано от луната. Умираше. И преди бях виждал смъртта, в Париж, през войната, но това беше различно. Аз го бях убил. Изпълваше ме наслада, почувствах... страст. Бях чел за страстта в книгите, за лъстта и плътските наслади, към които хората са податливи, но сам не ги познавах. Бях виждал голи жени и мъже, двойки в сексуално общение, но нищо от това не можеше да ме развълнува. Не разбирах всички тези безсмислици, които четях - за нестихващи страсти и похот, могъща като огън. Тогава обаче ги проумях. Стичащата се кръв, дебелият богаташ, умиращ в ръцете ми, звуците, които издаваше, краката му, ритащите му крака. Всичко това възбуждаше звяра у мен. Ръцете ми бяха целите в кръв. Беше тъмно и горещо. От гърлото му се издигаше пара. Приведох се и опитах. Вкусът ме накара да почувствам лудост, треска. Ненадейно бях заврял лице във врата му. Разкъсвах го, пиех кръвта, раздирах, гълтах. Той спря да се мята. Хранех се с него. И тогава вратата се отвори. Отпред стояха мъже с ножове и пушки. Изгледах ги стреснато. Сигурно съм ги ужасил. Преди да реагират, се хвърлих през прозореца и избягах в нощта. Малко по-рано бях взел пояса с парите на търговеца. Това бе едва частица от богатството му, но ми стигаше. През онази нощ тичах дълго, избягах далеч и прекарах деня в изгнилото мазе на един изгорен, пустеещ чифликчийски дом. Бях на двадесет години. За човек на нощта това е още детство, но вече възмъжавах.