Когато се събудих следващата нощ в избата, покрит със засъхнала кръв, притиснал пояса с парите до себе си, чух отново думите на баща си. Вече знаех какво е алената жажда. Само кръв можеше да я утоли, така ми беше казал. Бях сит. Чувствах се по-силен, по-здрав откогато и да било, но въпреки това изпитвах ужас и отвращение. Бях израснал сред твоите кръвнородствени, разбиращ притежавах мисъл като тяхната. Нямаше как да се отъждествя с животно или чудовище. Още там и в същия онзи миг реших да променя начина си на живот, за да не повторя постъпката си. Измих се, откраднах дрехи, най-хубавите, които открих. Тръгнах на запад, далеч от боевете. След това на север. Денем отсядах в странноприемници, наемах карети, за да пътувам от град на град нощем. Накрая, макар и затруднен от войната, стигнах до Англия. Приех ново име и реших да стана джентълмен. Имах достатъчно пари, можех да изуча всичко.
Това пътешествие ми отне около месец. На третата нощ в Лондон се почувствах странно, като болен. Дотогава никога не се бях разболявал. Следващата нощ нещата се влошиха. Едва на другата вечер вече знаех какво изпитвам. Алената жажда ме владееше. Крещях и блъсках. Поръчах си хубава храна, хубаво, дебело парче червено месо. Мислех, че ще ме засити. Изядох го и опитах да се успокоя. Нямаше полза. След час вече скитах по улиците. Скрих се зад една пресечка и зачаках. Премина млада жена. Някъде дълбоко в себе си се възхитих на красотата й. Изгаряше ме като огън. Друга част от мен обаче изпитваше само глад. Почти откъснах главата й, но поне всичко свърши бързо. След това плаках. Потънах в месеци отчаяние. Благодарение на книгите имах представа какво съм. Знаех онези думи. Двадесет години се бях считал за нещо по-съвършено, а едва тогава разбрах, че съм неестествен, звяр, бездушно чудовище. Не можех да реша дали съм вампир или върколак. Чувствах се объркан. Нито аз, нито баща ми умееше да променя облика си, но алената жажда тегнеше над мен по веднъж месечно, сякаш имаше връзка с кръговрата на луната... невинаги обаче съвпадаше с пълнолунието. Книгите приписваха това на върколаците. Четях много и се опитвах да разбера себе си. Също като върколаците от легендите, често разкъсвах гърлата на жертвите си, изяждах част от плътта, особено ако жаждата беше твърде силна. След това тя ме напускаше. През останалото време, подобно на върколаците, се държах като съвсем нормален човек. От друга страна, среброто не ме плашеше, нито самакитката. Не се променях, не ме покриваше козина. Подобно на вампир, можех да излизам само нощем. Чувствах, че копнея повече за кръв, не за плът. Спях в легло, не в ковчег, бях преминавал течаща вода хиляди пъти без никакви трудности. Със сигурност не бях мъртвец, а религиозните предмети нямаха власт над мен. Веднъж взех с мен тялото на една от жертвите ми, за да видя дали ще се превърне във вълк или вампир. Остана просто труп. След време се размириса и го погребах.
Можеш ли да си представиш ужаса ми? Не бях човек, но не бях и никое от тези легендарни създания. Реших, че книгите са безполезни. Бях просто себе си. Алената жажда ме обладаваше месец след месец. През онези нощи чувствах някакво злокобно тържество, Абнър. Когато убивах, се чувствах по-жив. След това обаче всичко свършваше и се изпълвах с ненавист към онова, в което се бях превърнал. Разкъсвах младите, невинните, красивите, най-вече тях. За разлика от болните и старите, те сякаш разполагаха с някакъв вътрешен пламък, който разгаряше жаждата. Възхищавах се на качествата на хора, които желаех да убия.
Отчаяно се опитвах да извърша промяна у себе си. Макар и силна, волята ми не струваше нищо, щом алената жажда ме покосеше. Обърнах се към вярата с надежда. Щом усетих пипалата на треската, потърсих църква и изповядах всичко на свещеника, който ми отвори. Не ми повярва, но се съгласи да се помоли заедно с мен. Сложих кръст на шията си, коленичих пред олтара, молех се пламенно, заобиколен от свещи и статуи, скрит в Божия дом, до един от служителите на Господа. След около три часа се обърнах към него и го убих там. В църквата. Откриха тялото на сутринта и това предизвика известно внимание към случая. Реших да се осланям на ума си. Щом вярата нямаше влияние над мен, значи не носех нищо свръхестествено у себе си. Опитах да избивам животни вместо хора. Откраднах човешка кръв от лекарски кабинети. Разбих една морга, в която знаех, че има наскоро докарано тяло. Това помагаше. Жаждата отслабваше, но не изчезваше. Сред тези половинчати мерки най-добър ефект имаше убийството на животно. Изпивах кръвта му още топла. Трябваше ми живота, разбираш ли? Животът и кръвта. Трябваше да внимавам и за безопасността си. На няколко пъти пътувах из Англия, за да не бъда свързан със смъртните случаи и изчезванията на моите жертви. Опитвах да изгарям повечето тела. Започнах да действам разумно. Трябваха ми пари и затова търсех само богата плячка. Замогнах се, а след време разполагах с още повече. Златото носи още злато. Когато се сдобих с достатъчно, започнах да печеля още честно и почтено. По това време вече знаех английски прекрасно. Отново смених името си, облякох се като джентълмен, купих си отдалечена къща сред шотландските бърда, където привичките ми щяха да привличат по-малко внимание, и наех няколко деликатни слуги. Всеки месец заминавах по работа, винаги в късна доба. Жертвите ми винаги бяха отдалеч. Служителите ми не подозираха нищо.