Накрая стигнах до нещо, което реших, че ще ми даде отговор. Една от прислужничките ми - красива девойка, ставаше все по-близка с мен. Сякаш ме харесваше, но не само като работодател. Отвърнах на чувствата й. Беше честна, весела, много интелигентна, макар и необразована. Приех я като своя приятелка, в нея видях начин да избягам от всичко. Често се бях замислял дали да не се окова или заключа по някакъв начин, докато алената жажда премине, но не разполагах с ясен план за действие. Ако не можех да достигна ключа, нямаше как да се освободя. Трябваше ми чужда помощ но винаги се осланях на съвета от баща си да не доверявам тайната си на никого от вас.
Реших да поема риск. Отпратих другите си слуги и не наех нови на тяхно място. В къщата имаше една стая. Беше малка и без прозорци, с дебели каменни стени, желязна врата, здрава като онази в килията, която някога споделях с баща си. Можеше да се заключи отвън с три големи метални резета. Нямаше как да избягам. Когато приготвих всичко, извиках моята красива, крехка девойка, за да й дам нарежданията си. Не й вярвах достатъчно, за да призная всичко. Абнър, страхувах се, че ако узнае цялата истина, ще ме издаде, или поне ще избяга още в същия миг, а така щях да изгубя решението на въпроса, което изглеждаше толкова близо. С него щяха да си отидат къщата, имуществото, животът, който имах. По тази причина й разкрих само, че всеки месец ме спохожда краткотрайна лудост, пристъп, подобен на епилепсия. Казах й, че при необходимост ще се затварям в специалната стая, където тя трябва да ме заключва, за да остана вътре три дни. Трябваше също да взема храна и вода с мен, включително няколко живи пилета, за да притъпя поне малко жаждата.
Беше потресена, загрижена, много объркана, но накрая се съгласи, понеже я помолих. Предполагам, че ме обичаше по свой си начин и затова беше готова да направи почти всичко за мен.
Жаждата ме сполетя. Беше свирепа. Въпреки липсата на прозорци чувствах кога денят идва и си отива. Както винаги, спях по светло... нощите обаче бяха кошмарен делириум. Още първата вечер убих пилетата и се натъпках с тях. След това поисках да изляза, но вярната ми девойка отказа да ме пусне. Закрещях ругатни по нея, надавах нечленоразделни викове като животно. Хвърлях се по стените и блъсках вратата, докато юмруците ми не се разкървавяваха. Клечах и ближех собствената си кръв. Опитах да изроня стените с нокти, но не успях да избягам.
На третия ден умът ми се възвърна. Треската отслабваше. Утихваше. Скоро щях да бъда на себе си. Чувствах как жаждата чезне. Повиках прислужницата, за да й кажа, че вече всичко свършва и може да отвори. Отказа. Заяви, че съм й казал да ме държи три пълни нощи, както бе в действителност. Засмях се и отвърнах, че е права, но пристъпът е отминал и няма да се появи до месец. Въпреки това тя не искаше да дръпне резетата. Този път не беснеех. Казах, че разбирам и я похвалих, задето следва толкова отдадено заповедите ми. Помолих я да остане, за да поговорим, понеже ми е самотно в затвора. Тя се съгласи и разговаряхме около час. Бях спокоен, а изказът ми - ясен, дори омаен, примирен, че ще остана още нощ Повтарях й колко е добра и съвестна. Преувеличавах добродетелите й, разкривах привързаността си. Накрая я помолих да се омъжи за мен, когато изляза.
Тя отвори вратата. Изглеждаше щастлива, Абнър. Толкова щастлива, толкова жива. Пълна с живот. Приближи и ме целуна, обвих я с ръце, притиснах я в обятията си. Целунахме се няколко пъти. След това устните ми се спуснаха към шията й, намерих артерията и я разкъсах. Храних... се... дълго. Бях жаден, а животът у нея притежаваше безкрайна сладост. Когато я пуснах, тя залитна, но още беше жива, едва жива, бледа, обезкървена, умираща, но още в съзнание. Очите й, Абнър. Очите й. Никога не съм вършил нещо по-ужасно. Винаги ще са пред мен. Очите й.