Отчаях се напълно. Опитах самоубийство. Купих един сребърен нож с дръжка във формата на кръст... суеверията още ме държаха, разбираш ли? Прерязах си китките и легнах в горещата вана. Чаках смъртта, но раните зараснаха. Хвърлих се на меча си, както са правели древните римляни, но пак оцелях. С всеки ден научавах повече за способностите си. Възстановявах се бързо, почти не чувствах болка. Кръвта ми се съсирваше практически мигновено, без значение каква пролука отварях в плътта си. Не знаех какво съм, но, без съмнение, бях истинско чудо.
Накрая ми дойде нещо наум. Закрепих две масивни метални вериги към една от външните стени на къщата. През нощта се оковах и хвърлих ключа възможно най-далеч. Разстоянието бе голямо. Зачаках зората. Слънцето беше по-ужасно, отколкото си мислех. То ме изгаряше и заслепяваше. Всичко се размаза. Кожата ми запламтя. Струва ми се, че виках. Помня как затворих очи. Останах там с часове. Приближавах се към смъртта. Чувствах само вина.
И точно тогава, по някаква причина, в агонията, откъсваща ме от живота, реших да остана на този свят. Как и защо, не бих могъл да ти кажа. Струва ми се, че винаги съм обичал живота, не само у мен, но и у другите. Ето защо здравето, красотата и младостта ме привличаха. Ненавиждах се, понеже творях смърт, а отново щях да убия, макар и себе си. Не можех да измия греховете си с още кръвопролития. За да се изкупя, трябваше да живея, да нося живот, красота, надежда, да заменя всичко, което бях отнел. Спомних си за слугите на баща ми. Имаше и други като мен по света. Вампири, върколаци, вещери, каквото и да бяха, бродеха в нощите. Чудех се как ли се справят с алената жажда. Де да можех да ги намеря. Щях да се доверя на моя вид, щом не можех да говоря с човеците. Заедно можехме да надделеем над злото. Можех да науча нещо от тях. Реших да живея.
Веригите бяха много здрави. Когато ги подбирах, не исках да избягам от болката и смъртта. Волята обаче ми даде по-шляма сила от всякога, дори от онази, която ме обладаваше при пристъпите на жаждата. Щях да скъсам веригите, да ги изкъртя от каменната стена, в която ги бях вградил. Дърпах и опъвах на внезапни тласъци. Не поддаваха. Бяха здрави. Светлината ме обливаше вече цели часове. Не зная какво ме крепеше в съзнание. Кожата ми изгоря и почерня. Болката стана толкова силна, че вече дори не я усещах. Не се отказвах. Накрая лявата верига се скъса. Пръстенът в стената се бе изронил от зида. Още не бях напълно свободен. Смъртта ме поглъщаше, пред очите ми запрепускаха видения. Знаех, че скоро ще припадна, че ако се сгромолясам на земята, повече няма да се изправя, а дясната верига не помръдваше.
Тя така и не поддаде, Абнър, но успях да се измъкна. Скрих се в тъмното, хладно мазе и останах там повече от седмица. Бълнувах, горях, гърчех се от болка, но и се възстановявах. Бях прегризал собствената си китка и бях оставил лявата си длан там. Измъкнах чуканчето от белезниците и избягах. Когато дойдох в съзнание след седмица, отново имах ръка. Изглеждаше мека, малка, деформирана и болеше. Болеше ужасно. Но след време кожата се втвърди, плътта набъбна, пропука се и от нея изтече гъста бяла течност. Когато изсъхна и се обели, кожата отдолу изглеждаше по-здрава. Това се случи три пъти и отне повече от три седмици, но щом приключи, нямаше и следа от случилото се. Бях поразен. Това стана през 1812 година, която се оказа преломна за живота ми. Когато възвърнах силите си, разбрах, че съм се измъкнал от изпитанието с голяма цел: да променя себе си и цялата си раса, да ги освободя от онова, което моят баща бе нарекъл проклятието на алената жажда, да възстановя живота и красотата, която бяхме отнели на света. За да направя това, трябваше първо да открия други като мен, а единствените, които познавах, бяха някогашните слуги на татко. По това време нямаше как да ги издиря. Англия воюваше с Френската империя. Отношенията между двете държави бяха прекъснати. Това принудително отлагане не ме тревожеше. Знаех, че разполагам с достатъчно години. Докато чаках, започнах да изучавам медицина. Моят народ бе напълно непознат на лекарите, разбира се. Дори самото ни съществуване представляваше легенда. Имаше обаче какво да науча от твоята раса, толкова подобна, но и толкова различна от моята. Сприятелих се с много медици. Сред тях - един водещ хирург по онова време и няколко членове на факултетния съвет на известен медицински университет. Четях научна литература, стара и нова. Ровех се из химия, биология, анатомия, дори алхимия. Търсех всяко проникновение. В същата стая, която някога се бе оказала злощастен затвор за мен, построих лаборатория, за да провеждам опити. Всеки път, когато отнемах живот -правех го всеки месец, - отнасях тялото с мен, изследвах го, извършвах дисекция. Копнеех за труп от моята собствена раса, Абнър, така щях да забележа разликите! На втората година от изследванията ми отрязах един от пръстите на дясната си ръка. Знаех, че ще се възстанови. Трябваше ми плът като моята за анализ и дисекция.