Един пръст не можеше да отговори на стотиците ми въпроси, но болката си струваше. Костта, плътта, кръвта, всички бяха твърде различни от онези на човеците. Кръвта беше по-бледа, също като месото, и не разполагаше с няколко елемента, присъщи за вас. Костите пък съдържаха повече от тези елементи. Бяха едновременно по-здрави и по-гъвкави. Кислородът,чудният газ на Пристли и Лавоазие72, се движеше в кръвната и мускулната тъкан в много по-шлеми количества, отколкото в пробите, взети от твоята раса.
Не знаех как това ми помага, но ме изпълни с нови теории. Предполагах, че липсващото в кръвта ми има нещо общо с желанието да пия онази на другите. Когато същия месец жаждата отново ме застигна и обладах нова жертва, взех кръв от себе си и отново я изследвах. Структурата беше различна! Някак бях превърнал чуждата кръв в своя. Изглежда така ставаше по-гъста и по богата на елементи поне за известно време. Започнах да вземам проби всекидневно. Изследванията показваха, че с всеки ден кръвта ми се разпада. Вероятно жаждата се задействаше, когато нещата стигнеха критичната точка. Тази хипотеза породи много въпроси. Защо животинската кръв не можеше да утоли жаждата? Нито пък човешка кръв, взета от труп? Дали губеше някаква част от качествата си след смъртта? Защо жаждата не ме беше обладавала, преди да бях навършил двадесет? Какво е било различно преди това? Не знаех отговорите. Нямах представа и как да ги намеря. Сега обаче поне разполагах с надежда, с отправна точка.
Започнах да правя отвари. Какво да ти кажа за това? Отне години, безкрайни опити и учение. Използвах човешка кръв, животинска кръв, метали, всякакви химикали. Варях кръв, сушах я, пиех я сурова, смесвах я с пелин, бренди, със зловонни консервиращи препарати, билки, сол, желязо. Изпих хиляди смеси без никакъв ефект. На два пъти ми ставаше лошо. Стомахът ми тежеше и се превивах, докато не повърнех буламача, който бях изпил. Опитите оставаха безплодни. Отвари, консервирана кръв и лекарства. Можех да изпия стотици, но алената жажда пак ме принуждаваше да ловувам през нощта. Вече убивах, без да чувствам вина. Знаех, че се боря за отговор, с който щях да укротя звяра у себе си. Не се отчайвах, Абнър. Най-накрая, през 1815 година, открих онова, което търсех.
Някои от смесите ми действаха по-добре от други. Продължих да работя над тях, да ги подобрявам. Правех промени и добавки, след това продължавах с още. Работех търпеливо, изпитвах ги една след друга. С всяка следваща правех нови разкрития. Сместа, която изработих най-накрая, беше базирана на овча кръв в голяма пропорция, смесена със силно концентриран алкохол, чиято цел беше да запази качествата й. Това, разбира се, е твърде опростено обяснение. Вътре се съдържа много лауданум73, който създава приятни и успокоителни видения, калиева сол, желязо, пелин, много други билки и алхимически препарати, излезли отдавна от употреба. Търсих го три години и го изпих в една лятна нош през 1815-а, след като вече бях опитал толкова други отвари. Алената жажда не ме застигна.
На другата вечер почувствах горещината и безпокойството, бележещи началото на проклятието. Налях си чаша от питието и я изпих на един дъх, уплашен, че победата ми е била само блян, илюзия, но чувството премина. И тази нощ не изпитах жаждата, не излязох на лов, не убивах.
Захванах се за работа, трябваше да направя големи количества от същата течност. Невинаги е лесно да постигнеш същата пропорция, а ако сместа е различна, не би имала действие. Трудех се неуморно. Вече познаваш резултата, Абнър. Специалното ми питие. Винаги е край мен. Абнър, бях постигнал нещо, което никой от моята раса не беше правил, макар че тогава, обладан от този изпепеляващ триумф, дори не знаех това. Започваше нова епоха за целия ми вид, а с него - и за твоя. Мрак, в който няма страх, край на ловците и жертвите, на криенето и отчаянието. Нощите, изпълнени с падение и кръв, приключваха. Абнър, бях победил алената жажда! Сега зная какво изключително блаженство е това. Познанията ми се оказаха повърхностни и бегли. Тогава смятах, че разликата между твоя и моя народ се корени единствено в кръвта. По-късно научих колко съм грешал. Чувствах, че излишъкът на кислород е причината за треската, пълзяща по вените ми заедно с алената жажда. Сега смятам, че кислородът дава на моята раса сила и спомага за регенерацията на телата ни. Много от онова, което мислех, че зная през 1815 година, се оказа погрешно, но това е без значение, тъй като решението, което бях намерил, беше правилно.