Убивал съм и след това, Абнър, не отричам. Но също както го правят човеците и по причини като техните. От онази нощ в Шотландия през 1815 година не съм опитвал вкуса на кръвта, нито съм чувствал опустошението на алената жажда. Не престанах да се уча нито тогава, нито изобщо някога. За мен знанието е красота, а аз се прекланям пред всяка красота. Трябваше да разбера още много за себе си и за своя народ.
След откритието ми акцентът на работата се промени. Започнах да търся други като мен. Отначало подирих помощта на пълномощници и писма. По-късно, когато дойде мирът, сам се отправих към континента. Тогава разбрах как е приключил животът на баща ми. Нещо повече, в стари провинциални архиви открих откъде е дошъл. Тръгнах по следата през Рейнланд74, Прусия и Полша. Поляците го помнеха смътно като всяващ страх отшелник, за когото мълвели прадядовците им. Някои казваха, че бил тевтонски рицар, други сочеха на изток към Урал. Нямаше значение. Тевтонските рицари не съществуваха от векове, а Урал е огромна планинска верига, не можех да търся из нея на сляпо. Попаднал в тази задънена улица, реших да рискувам. Сложих си голям сребърен пръстен и кръст с надеждата, че ще отблъсна всички възможни суеверия, и започнах да разпитвам за вампири, върколаци и други подобни легенди. Някои ми се присмиваха и подиграваха, неколцина се прекръстиха и заминаха тихомълком, но мнозина предпочетоха да разкажат на лековерния англичанин народните предания, които знаеха, в замяна на питие или обяд. Тези истории ми дадоха насока. Съвсем не беше лесно. Търсих в продължение на години. Научих полски, български, руски. Четях вестници на няколко езика, издирвах съобщения за смъртни случаи, напомнящи връзка с алената жажда. На два пъти се връщах в Англия, за да приготвя още от питието си и да се погрижа за някои дела.
Накрая те ме откриха. Бях в една селска странноприемница в Карпатите. Разпитвах и хората бяха подели от уста на уста въпросите ми. Уморен и отчаян, вече чувствах първите тръпки от жаждата и трябваше да се прибера по-рано в стаята си, доста преди изгрева. Седях пред пукащия огън и отпивах от питието си, когато чух почукване. Отначало реших, че бурята кънти в заскрежения прозорец. Обърнах се да погледна - в мрака на стаята светеше единствено запаленото огнище - прозорецът се беше отворил отвън. Върху перваза, открояващ се на фона от тъма, сняг и звездни небеса, стоеше мъж. Вмъкна се вътре като котка, без да издава никакъв шум. Само студеният вятър свистеше край него, изпратен от виещата навън зима. Беше тъмен като сянка, но очите му пламтяха, Абнър, пламтяха.
„Вампирите са ти интересни, англичанино“, прошепна той на сносен английски, докато затваряше прозореца след себе си.
Беше плашещ миг, Абнър. Може би мразът отвън, който изпълни стаята, ме накара да потръпна, но не вярвам. Видях непознатия в онази светлина, в която толкова много човеци като теб бяха виждали мен, преди да се хвърля върху тях, за да изпия кръвта им, още топла. Облян от мрак, с пламнали очи, страшен, сянка със зъби, която се движеше уверено и елегантно и шепнеше зловещо. Когато се изправих от стола си, той вече бе застанал пред светлината. Видях ноктите му. Бяха като на граблива птица, дълги поне пет инча, черни и остри. След това вдигнах очи и видях лицето му. То изплува от детските ми спомени заедно с името.
„Симж“, казах аз.
Той спря и очите ни се срещнаха. Взрях се в него, Абнър. Виждал си силата на погледа му, а вероятно - и още нещо у него, целия онзи мрак. Това е присъщо за моята раса. Месмер е писал за животинския магнетизъм, за странната енергия у всяко живо същество, по-силна при някои и по-слаба при други. Виждал съм я и у човеци. На война двама офицери могат да дадат на хората си една и съща безумна задача. Един ще бъде убит от собствената си войска, друг, използвал същите думи и момент, ще убеди останалите да го следват към сигурна смърт. Предполагам, че Бонапарт е разполагал с много от тази сила. Всички от моята раса обаче разполагат с нея. Тя е в гласа ни, в очите. Ние сме ловци. Умеем да омайваме естествената си плячка с поглед, да я подчиняваме на волята си, понякога дори я правим съучастница в собственото й заколение.