По онова време не знаех нищо от това. Виждах само очите на Симж, пламъка им, гнева и подозрението в тях. Чувствах жаждата, която го изгаряше, и гледката разбуди смътно собствената ми заспала кръвожадност. Не можех да отместя поглед. Нито пък той. Продължихме да се взираме един в друг, без да продумаме. Движехме се бавно в кръг. Чашата ми падна и се разби на пода. Не знам колко време е минало, но накрая Симж сведе глава и така приключи всичко. Тогава той направи нещо стряскащо и необичайно. Коленичи пред мен, разкъса една вена на китката си, за да прокърви, и вдигна ръка покорно към мен.
„Кръвник“, каза той на френски.
Стичащата се кръв разбуди сухотата в гърлото ми. Посегнах и сграбчих ръката му. Приведох се към нея с трепетни конвулсии, но в същия миг се опомних. Ударих му шамар и се извърнах. Бутилката стоеше на масата до огнището. Налях две чаши и изпих едната, а другата дадох на него. Той ме гледаше учудено.
„Пий“, наредих му и той изпълни повелята.
Бях негов кръвник, а това превръщаше думата ми в закон. Така всичко започна в Карпатите през 1826 година. Симж бе един от някогашните сподвижници на баща ми. Татко е бил кръвник. След смъртта му Симж повел, понеже бил по-силен. На следващата вечер ме отведе на мястото, което обитаваше - закътано помещение, затрупано от руините на стара планинска крепост. Там срещнах другите - една жена, която също помнех като слугиня от детството ми, и още двама от моята раса, които ти наричаш Смит и Браун. Симж беше техен кръвник. Вече аз заемах мястото му. Нещо повече, дадох им свобода от алената жажда. Пихме и така прекарахме много нощи. Постепенно от тях научих историята и привичките на хората на нощта.
Ние сме стар народ, Абнър. Много преди расата ви да издигне градовете си на юг, моите предци се носели из зимните нощи на Северна Европа и ловували. Според легендите ни идваме от Урал или степите и през вековете сме тръгнали на запад и юг. Населявали сме Полша преди поляците, дебнели сме в германските гори преди германските варвари, господствали сме над Русия преди татарите, преди Велики Новгород75. Като казвам „стар“, не говоря за столетия, а за хилядолетия. Толкова са преминали сред мраз и тъма. Били сме диваци, казват легендите, коварни и голи като животни, слети с нощта, бързи, смъртоносни, непокорни, по-дълголетни от всички други зверове, господари и повелители по природа. Такива бяха сказанията. Всички на два или на четири крака се страхували от нас. Всяко живо същество било просто храна за моята раса. През деня праотците ми спели в пещери на глутници, семейства. През нощта владеели света. След това твоята раса придошла от юг. Хората на деня приличали много на нас и все пак били различни. Били сте слаби. Избивали сме ви лесно, харесвало ни е, у вас сме виждали красота, а тя винаги е била по вкуса ни. Вероятно приликата помежду ни се е оказала твърде привлекателна за нас. Били сте наша плячка векове наред.
С времето обаче нещата се изменили. Расата ми е дълголетна, но и малобройна. Влечението към сношение не се проявява у нас. То владее вас, както ние се подчиняваме на алената жажда. Когато попитах Симж за майка си, той ми каза, че мъжките от моята раса изпитват възбуда единствено когато женската е разгонена, а това се случвало твърде рядко -обикновено когато двамата са споделили плячка. Дори в този случай обаче женските рядко са плодовити, но всъщност те са твърде благодарни за това, понеже раждането обикновено причинява смъртта им. Симж каза, че съм убил майка си. Проправял съм си път през нейната утроба. Раните били толкова тежки, че дори възстановителните й сили не успели да ги излекуват. Обикновено така ставало, когато на бял свят излиза някой от моята раса. Започваме животите си сред кръв и смърт и така ги живеем. Това е равновесие. Бог, ако вярваш в него, или Природата, ако не вярваш, дава, но и взема. Можем да преживеем хилядолетия. Ако бяхме плодовити като вас, щяхме да останем единствени на земята. Твоята раса се плоди, плоди, плоди, роите се като мухи, но и умирате като такива от дребни рани или болести, които не покосяват моя вид.
Не е чудно, че изначално човеците не са занимавали мислите ни. Но вие сте се плодили, построили сте градове, учили сте се. Имали сте ум също като нашия, но ние никога не сме имали причина да го използваме, толкова сме силни. Вие сте открили огъня, войските, лъка и копието, дрехите, изкуството, писмеността, езика. Цивилизацията, Абнър. Напредъкът ви ви е отредил нова позиция и от плячка сте се превърнали в ловци.
Избивали сте ни с огън и колове, идвали сте денем в пещерите ни. И без това малкият ни брой постепенно е започнал да чезне. Борили сме се с вас и сме губили, бягали сме, но не след дълго твоят вид ни е застигал. Накрая сме направили каквото е било нужно, Започнали сме да се учим от вас. Дрехите, огънят, оръжията, езикът, всичко. Никога не сме имали собствени, разбираш ли? Взели сме вашите. Организирали сме се добре, мислели сме, планирали сме и накрая сме се претопили напълно сред вас. Заживели сме в сенките на света, построен от вашата раса, преструваме се на ваши себеподобни, прокрадваме се в нощта, за да утолим жаждата си с вашата кръв, крием се през деня и се страхуваме от вашето отмъщение. Това е историята на моя вид, хората на нощта.