ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
На парахода „Трескав блян
Ню Орлиънс, август 1857
Вгробовното мълчание, което настана, след като Джошуа завърши разказа си, Абнър Мари долавяше дори ударите на сърцето си. Йорк сякаш бе говорил часове, но в притаения мрак на каютата нямаше как да бъдеш сигурен. Отвън може би вече се развиделяваше. Тоби сигурно подготвяше закуската, пътниците от първа класа щяха да излязат за утринната си разходка по котелната палуба, а пристаните вече гъмжаха от народ. В каютата на Джошуа Йорк обаче нощта не си отиваше, никога. Думите на онзи проклет поет отново изплуваха в съзнанието му и той заговори несъзнателно:
- „Не идваше след утрото денят.“
- „Мрак“ - прошепна Джошуа.
- През целия си проклет живот си бил такъв - каза Марш - Без утро, никога. Боже, Джошуа, как си издържал? - Йорк не отвърна. - Невероятно е. Това е най-шантавата история, която някога съм чувал, но гръм да ме удари, ако не ти вярвам.
- Надявах се да го кажеш - отвърна Джошуа. - А сега, Абнър?
Това беше трудната част.
- Не зная - отвърна честно той. - Всички тия хора, които каза, че си затрил, а въпреки това усетих съчувствие към теб. Не знам как трябва да постъпя. Може би въпреки всичко трябва да те убия, дали това не е единственото християнско нещо, което мога да направя? Но може би трябва да ти помогна - Марш въздъхна, раздразнен от дилемата. - Мисля, че това, което трябва да направя, е да те послушам още малко и да отложа решението си. Изпусна нещо, Джошуа, не мислиш ли?
- Да? - отвърна Йорк на мига.
- Ню Мадрид - каза строго Марш.
- Кръвта по ръцете ми? Какво да ти кажа, Абнър? Отнех живот в Ню Мадрид, но не е каквото си мислиш
- Кажи ми как е тогава. Хайде.
- Симж ми разказа за още нещо от историята на моя вид, нашите тайнства, обичаи, привички. То ми се стори доста смущаващо, Абнър. Светът, построен от твоята раса, е пригоден за деня, за нас не е лесно да го обитаваме. Понякога, за да се справим, се обръщаме към някого от вас. Използваме силата в очите и гласовете си. Обещаваме ви безконечен живот. Възползваме се от легендите, които твоят народ е измислил за нас. С помощта на лъжи, страх и убеждение можем да си направим човешки роб. Подобно същество е от голяма полза. Пази ни денем, посещава места, които ние не можем, движи се сред себеподобните си, без да буди подозрение.
В Ню Мадрид се беше случило убийство точно в склада за дърва, край който спряхме. Написаното във вестниците ме обнадежди, че ще срещна някого от моята раса. Вместо това намерих... наричай го както искаш: роб, домашен любимец, помощник, лакей. Бе стар, много стар. Мулат, плешив, сбръчкан и грозен. Едното му око беше побеляло като чаша, пълна с мляко, а лицето му - белязано от древен огън. Не бе приятна гледка, а отвътре... отвътре сякаш гниеше. Истинска поквара. Когато го наближих, той се хвърли към мен с брадва в ръце. Едва тогава погледна в очите ми и ме позна, Абнър. Веднага разбра какво съм. Падна на колене, плачеше, говореше през сълзи, боготвореше ме, пълзеше в краката ми като куче и ме молеше да изпълня някакво обещание. „Обещанието - казваше. - Обещанието, обещанието.“ Накрая го помолих да спре и той го направи още в същия миг. Отдръпна се от страх. Бяха го научили да изпълнява повелите на кръвника. Накарах го да ми разкаже историята си с надеждата, че ще ме отведе до други от моя народ.
Беше мрачна, колкото моята. Родил се като свободен чернокож на място, наречено
„Блатото“79. Доколкото си спомням, това е известно място в Ню Орлиънс. Прехранвал се като сводник, джебчия, накрая започнал да прерязва гърлата на лодкарите, които посещавали града. Убил двама души още преди да навърши десет. След това служил при Винченцо Гамби - най-кръвожадния пират от Баратария80. Бил надзирател на робите, които Гамби отвличал от испанските им господари и препродавал в Ню Орлиънс. Практикувал и вуду, а след това станал наш довереник.
Разказа ми за своя кръвник. Той го поробил, присмял се на вудуто му и обещал да го научи на по-силна и тъмна магия. Казал, че ако му служи, ще го направи един от нас, а тогава белезите му ще изчезнат, окото му ще прогледне, ще пие кръв и ще живее вечно, без да остарява. Мулатът изпълнявал повелите му. Почти тридесет години правил всичко, което му било наредено. Живял само заради обещанието, убивал за него, научил се да яде сурова плът, да пие кръв.